Лей Грийнууд - Фърн

— Колко мило от твоя страна, че го повтаряш непрекъснато, но знам, че не съм най-красивата в залата.

— Кога ще се убедиш, че си много красива жена?

— Поне след две бутилки уиски! — засмя се Фърн. — Но не съм сигурна, че и тогава ще бъда достатъчно пияна.

Медисън я обхвана и с другата ръка.

— Това е бил проблемът ти от самото начало — никога не си можела да повярваш в себе си.

— Не е вярно — отговори Фърн, като потъна още по-дълбоко в обятията му. — Доказала съм, че мога да направя всичко каквото желая.

— Ти си накарала хората да те приемат като личността, която си създала сама, но си запазила истинската си същност скрита, защото не вярваш в нея. Също както и сега. Не можеш да повярваш, че си красива, не вярваш в себе си като жена, не вярваш, че можеш да станеш истинска съпруга, значи си решила да си отречеш правото да бъдеш щастлива.

— Медисън…

— Говоря също така и за своето щастие и няма да ти позволя да си отидеш току-така. Разбирам страха ти, поне така мисля…

— Аз…

— … но ти можеш да го превъзмогнеш. Разговарях със Саманта, а тя познава един лекар, който…

Фърн усети как топлината във вените й се превърна в лед. Дори лицето й се вледени за миг. Тя се отскубна от Медисън.

— Казал си на Саманта Брус какво ми се е случило?

— Не. Никога не съм продумвал за това пред някого.

Фърн се отпусна.

— Тогава за какво говореше?

— Имаме общ приятел, който ходи при такъв специалист, който помага на хората да побеждават тревогите си. Тя ми каза, че този приятел е имал невероятно подобрение и аз си помислих, че може би ще пожелаеш… — Гласът му заглъхна.

Фърн се приближи към него и той отново я прегърна.

— Не забеляза ли нещо само преди минута? — попита тя.

— Да. Не ме отблъсна, когато те прегърнах.

— Не се изплаших, защото знаех, че няма да ми причиниш болка. Може би, ако можеш да проявиш търпение…

— Мога да бъда най-търпеливият човек на света — каза й Медисън, като стегна още по-силно ръцете си около нея. — Мога да чакам толкова време, колкото е нужно. Можем да се оженим веднага, щом процесът на Хен свърши и щом се приберем в Бостън незабавно ще се свържа с доктора.

Медисън не осъзнаваше, че сам си противоречи. Всъщност бързаше прекалено много. Фърн усети тръпките на познатия стар страх. Не знаеше дали причината за това бе идеята да се премести в Бостън, да оголва душата си пред непознат доктор или защото Медисън беше притиснал тялото й в своето. Но тя си каза, че нищо нямаше значение сега. Вярваше на Медисън. Той никога не би й причинил болка. Докато помнеше това и докато го вярваше, съществуваше някаква възможност да имат общо бъдеще.

А тя желаеше това. Беше осъзнала колко силно го желаеше едва когато Саманта дойде в Абилийн и тя си помисли, че ще го загуби. Но Медисън я обичаше и я предпочиташе пред една красива, богата, издигната в обществото жена, която можеше да му помогне да постигне всичко, което си беше поставил като цел. Не го разбираше, но щеше да продължи да си повтаря, че беше истина. Трябваше да го повярва.

Беше много по-лесно да го повярва в обятията му, а още по-лесно, когато я целуваше. Най-напред се страхуваше, че някой щеше да ги види, опасяваше се, че страхът в нея можеше да се надигне и да унищожи цялото удоволствие, но постепенно тревогата й изчезна и тялото й се отпусна.

За пръв път беше в състояние да усети прегръдката но Медисън, без да се разтреперва. И не само това — изпита удоволствие, утеха, щастие. Отдавна си беше мислила, че в отношенията между мъжа и жената имаше нещо повече от това, което й беше известно. Но ръководена постоянно от страха от мъжете и да не умре при раждането като майка си, тя никога не можеше да разбере какво е то, затова често се беше чудила защо момичетата, които познаваше, не говореха за нищо друго, освен за момчета и нямаха по-голяма амбиция от тази да се омъжат.

Но сега разбираше. С чувствата, които изпитваше към Медисън в този момент, би поела почти всеки риск, за да бъде с него.

— Сигурна ли си, че не се страхуваш? — попита Медисън между целувките.

— Абсолютно — отговори тя, като се предаде на удоволствието да отговори на тях.

Ръцете, които я обгръщаха, бяха като защита, като бариера, спираща всяко нещо, което можеше да се опита да разруши щастието й. Топлината на притиснатото към нея тяло беше възбуждаща. Никога не беше предполагала, че подобна близост може да бъде така приятна, но постепенно започна да се освобождава от страха и потискането на природните инстинкти — те оживяха, изпращаха сигнали, раздаваха покани, танцуваха неистово от радост.