Лей Грийнууд - Фърн

— Но аз си мислех… той и Джордж…

— Джордж не представлява цялото семейство. Хен все още не му е простил, Монти и Джеф — също.

— Ами останалите?

— Тайлър и Зак са били прекалено малки, за да си спомнят нещо.

— Но какво общо имам аз с това?

— Ти си се държала с Медисън толкова безмилостно, колкото и всеки друг, а може би и още повече. Не че те упреквам — каза Роуз, когато Фърн се изчерви от смущение. — Обстоятелствата са били против вас и е избухнал конфликт, но това приключи вече. Медисън е на кръстопът. Решенията, които сега вземе, ще определят останалата част от живота му. Той се нуждае много от някой, който да може да го приема какъвто е, без всякакви резерви. Не мисля, че досега му се е случвало да изпадне в такава ситуация.

— Сигурна съм, че госпожица Брус го приема безрезервно — Фърн се засрами от думите си. Прозвучаха злобно и дребнаво.

— Може би, но не одобрението на госпожица Брус търси той. Ако беше така, сигурно нямаше да напусне Бостън.

Фърн никога не беше разсъждавала така. Винаги беше предполагала, че той е напуснал Бостън против волята си, че нямаше търпение да се върне и да забрави, че някога е съществувал Канзас.

— Не знам дали трябваше да ти казвам това — продължи Роуз, — но Медисън ти купи тази рокля, също и синята. Беше предположил, че сигурно нямаш какво да облечеш за партито и може да не отидеш.

По тялото на Фърн премина гневна тръпка. Отново бе предадена. Отново я бяха измамили. Това беше още едно доказателство, че Медисън винаги иска да налага своето.

— Но той ме предупреди да не настоявам да обличаш която и да било от двете. Каза още, че би те завел и в панталони, но само да не се отказваш да отидеш.

— Но вие ми казахте, че мога да се появя облечена единствено в рокля, в противен случай той няма да дойде да ме вземе.

— Извини ме, Фърн — усмихна се Роуз. — Очевидно Медисън държи повече на компанията ти, отколкото на условностите. Всъщност той ми даде да разбера, че няма намерение да ходи на партито, ако ти не отидеш.

Надеждите на Фърн разцъфнаха отново, но този път го нямаше усещането, че всички усилия от нейна страна са безсмислени. Сега беше сигурна, че щеше да се случи нещо и че нещата щяха да потръгнат по някакъв начин, а ако някой беше в състояние да ги накара да потръгнат, това беше само Медисън.

— Ами госпожица Брус и брат й?

— Госпожица Брус е ходила на партита без Медисън години наред. Смятам, че ще може да го направи още веднъж.

Фърн се опита да си втълпи, че трябваше да държи здраво юздите на надеждите си, но този път те не можеха да се контролират. Щом Медисън можеше да възприеме панталоните й и можеше да я предпочете пред Саманта, значи наистина я обичаше.

Медисън се движеше бавно с файтона, който беше наел за партито. Отиваше да вземе Фърн, но през последния час непрекъснато си повтаряше, че е идиот, щом не искаше да проумее, че тя не беше влюбена в него.

Не можеше и да се откаже толкова лесно от нея.

Тя го уверяваше, че не е превъзмогнала ужаса от това, което й се беше случило преди години, но той се залъгваше, като й вярваше. Начинът, по който тялото й се вдървяваше всеки път, когато той се приближеше към нея, беше достатъчно доказателство. Ако Фърн го обичаше толкова, колкото той нея, би го преодоляла, а доколкото можеше да прецени, тя дори не се опитваше. Но той също не бе преодолял ужаса от злините, които баща му и близките му бяха сторили.

Не беше забравил как го заключваха в онази тъмна конюшня. Спомените все още събуждаха страха и погнусата, които беше изпитал, когато змията бе пропълзяла по тялото му. Беше се въздържал да не изпищи, като сам се успокояваше, че това не е гърмяща змия или някоя от другите отровни североамерикански змии, а само едно влечуго, което дебнеше мишките, идващи да ядат царевичните зрънца. Все още не беше забравил влудяващия ужас, който беше изживял, когато то се беше плъзнало по тялото му. Сякаш още го усещаше по дрехите си и като че ли чуваше шумоленето на грубите му люспи по изсъхналите кочани, докато се провираше между кофите, с които носеха храна на животните, за да търси мишки.

По тялото му премина ледена тръпка. Не беше излизал напълно от паметта си онзи ден, както не беше забравил изживяното унижение, когато го пратиха от училището вкъщи. Но дори и унижението от това преживяване не можеше да се сравни с яростта, която беше се надигнала у него, когато научи, че баща му умишлено отказал да плати таксата, защото решил, че Медисън ще бъде прекалено щастлив, ако е далеч от дома си.