Лей Грийнууд - Фърн

Обличането на роклята беше кулминацията. Целият драматизъм на деня се концентрира само в няколко минути. Във всеки момент преобразяването й щеше да бъде завършено.

Вече нямаше какво да я отегчава и тя почувства непознато вълнение, примесено с очакване, което вероятно всяка жена усещаше, когато се облича в официални дрехи и когато се кани да се погледне и да открие, че е по-великолепна, отколкото е предполагала. Затова мълчаливо изтърпя обличането на роклята, подръпванията при оправянето й, както и въпросите за това, дали да носи горна дреха или шал, за да прикрие раменете си. Спряха се на сако. Понесе и безкрайното обсъждане на бижутата и пробването на различни комбинации, преди Роуз и госпожа Абът да бъдат удовлетворени.

Но когато започнаха да коментират дали щеше да носи цветя в косата си и ако сложеше, какви трябваше да бъдат, Фърн не можа да изтърпи.

— Трябва да видя как изглеждам — заяви тя, като не се сдържаше на мястото си от нетърпение.

— Все още смятам, че точно цветята ще й придадат желания вид — настояваше госпожа Абът. — Освен това ще прикрият цвета на лицето й.

— Никое цвете не може да направи нищо за лицето ми — заяви Фърн. — Винаги е изглеждало като стара кожа и нищо не може да го промени. А сега ми позволете да се видя на какво приличам.

— Струва ми се, че те накарахме да чакаш предостатъчно — каза Роуз, взе огледалото и го повдигна.

Фърн не можеше да повярва, че вижда себе си. Не беше красива, никога нямаше да стане, но в целия Канзас нямаше булдоче, което да бъде толкова очарователно, колкото беше тя в този момент. Изобщо не приличаше на себе си. Това не беше Фърн Спраул, а по-скоро някаква непозната, която никой в Абилийн не беше виждал преди.

— Харесваш ли се? — попита госпожа Абът, още по-нетърпелива от Роуз заради мълчанието на Фърн.

— Сякаш не съм аз…

— Мислих си, че това ще те направи щастлива — каза госпожа Абът, което накара Роуз да се намръщи доста строго.

— Да, разбира се, щастлива съм — отговори Фърн, — но е странно да гледаш себе си, а да виждаш някой друг.

— Това е друг твой образ — каза Роуз. — Винаги си го имала, но просто си го крила.

— Точно така — отговори Фърн, без да знае какво друго да каже. — Но какво ще правя с нея в ранчото? — продължи тя, като посочи жената в огледалото. Говореше така, сякаш в нея бяха двама души. Чувстваше се така. Сигурно другата жена би била напълно различна, би се чувствала и действала не като нея. Безпокойство обхвана Фърн при тази мисъл. Медисън беше направил живота й толкова несигурен, различен… Не беше убедена, че щеше да успее да се справи с още една промяна.

— Ще се научиш — успокои я Роуз. — Не винаги е лесно, но всички се научаваме.

Но Фърн не беше убедена, че го желае. Бяха й необходими години, докато постигне хармония със себе си, и вече знаеше какво се очакваше от нея, както и всички знаеха какво очакваше от тях. А сега нямаше никаква представа какво щеше да прави с жената в огледалото. Но по-лошото беше, че се страхуваше какво другите хора можеха да очакват от нея, а най-много се плашеше от това, което самата тя можеше да очаква от себе си.

Изведнъж й стана зле от всички тези страхове. Независимо от доказателството, което й даваха собствените очи и уверенията на Роуз и госпожа Абът, че изглеждаше добре, тя се тревожеше какво би си помислил Медисън. Никога не я беше виждал в рокля и ако беше истина, че не обичаше Саманта, можеше да не я хареса сега, когато нито приличаше на себе си, нито бе станала наполовина хубава като Саманта.

— Престани да си дъвчеш ноктите — каза Роуз. — Ти наистина си много хубава.

— Не си дъвча ноктите: в случая е невъзможно. — Фърн вдигна ръцете в ръкавици — още едно нещо, което я караше да се чества неудобно.

— Добре, хапеш устните си. Ако не престанеш, те ще се подуят и ще станат двойно по-дебели, преди да дойде Медисън.

— Мислех си, че мъжете харесват жени със сочни устни.

— Може би, но се съмнявам, че им харесва вкусът на кръв по тях.

В този момент Джордж влезе в стаята.

— Кажи й, че е хубава — заповяда Роуз на съпруга си.

Фърн се насили да се усмихне на Джордж, но какво си мислеше той, нямаше никакво значение. Единственото важно нещо беше да я хареса Медисън. Не можеше да отиде на партито, ако той се срамуваше от нея, нито пък можеше да си остане вкъщи, не и след всичките старания, които бяха положили Роуз и госпожа Абът.

— Изглеждаш много хубава — увери я Джордж. — Трябва да призная, че не съм очаквал, че си толкова красива. Извършила си жестока несправедливост към себе си и мъжете на Абилийн, като си се обличала в панталони през всичките тези години.