Лей Грийнууд - Дейзи

— Продължавам да се надявам… Май няма значение на какво се надявам. Дано ти хареса в Ню Йорк. Самият аз не го харесах, но с много хора не е така.

— Ходиш ли там понякога?

— Рядко.

— Погледни ме. Можем да…

— Не. Искам да бъда твой съпруг, любовник, приятел и съдружник. Не мога да се задоволя с ролята на случаен познат, който те води на опера или на разходка с яхта в залива.

Дейзи подаде ръка:

— Тогава по-добре да си кажем сбогом.

— Не може да има сбогом между нас. — Тайлър я сграбчи и страстно я целуна. — Ти все пак ще се омъжиш за мен. Ще разбереш, че в моите ръце ще си много по-свободна, отколкото можеш да бъдеш сама в Ню Йорк.

Тайлър изглеждаше много по-уверен, отколкото всъщност беше. Докато вървеше обратно към хотела, той се чудеше какво може да направи, за да убеди Дейзи, че взема погрешно решение.

— Няма да успееш, като й се налагаш — каза му Лаура няколко минути по-късно. — Зная, мислел си, че това ще я вразуми, но не си успял.

— Тогава какво предлагаш да направя?

— Нищо.

— Нищо?

— Навремето го правеше доста добре — забеляза Хен. — Вкъщи можеше да го правиш с часове.

— Сега е различно — каза Тайлър.

— Тогава ти предлагам един по-различен подход — каза Хен. — Остави я да отиде в Ню Йорк. Остави я да реши сама дали наистина това иска.

— Не е това — каза Тайлър, — но тя е убедена, че аз няма да съм щастлив, освен ако не бродя из хълмовете и не нося кожени дрехи и брада. Убедена е също така, че няма да съм щастлив, ако не командвам само аз.

— Не познавам Рандолф, който да търпи заповеди — отбеляза Лаура. — Монти измина целия път до Уайоминг, за да се измъкне от Джордж.

— Но се ожени за Айрис и тя го командва през цялото време. И, което е по-странно, той изпълнява половината от разпорежданията й. Обичам Дейзи. Искам да се оженя за нея. Предполагам, че ще имаме някои големи търкания, но е по-добре да направя както тя казва, отколкото нищо да не правя. Казах й го, но тя не ми повярва.

— Ако наистина я обичаш и си сигурен, че тя също те обича, вярвай в любовта — каза Лаура.

— Не мога. Любовта е глупаво създание. Виж в каква каша ме забърка само.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Адора, като посрещна Дейзи в гостната. — Тъкмо снощи мама се чудеше как ли се справяш.

— Имам толкова много работа, толкова решения трябва да вземам.

Адора се намръщи:

— Не съм ги простила за това, че не остана да спиш у нас.

— Най-добре е да спя в хотел — каза Дейзи, като се чудеше кога ще престане да се чувства виновна затова, че не оправдава очакванията на хората. — Така съм до чичо си. И съм далеч от Гай. Зная, че ти е брат, но наистина не мога да се омъжа за него. Той продължава да си мисли, че ще променя решението си. Много се двоумя дали изобщо да отида с него днес следобед.

— Сега не можеш да се откажеш. Това ще бъде последния му шанс да те види, преди да заминеш за Ню Йорк. Зная, че ти вади душата, но това е, защото все още те обича.

— Не, просто е свикнал с тази мисъл и тя му се струва удобна. Сега зная какво е любовта.

— Все още ли е Тайлър Рандолф?

Дейзи кимна.

— Тогава защо не се омъжиш за него? Той не иска ли?

— Реших да не се омъжвам изобщо.

Адора я погледна учудено. Дейзи знаеше, че тя не може да си представи живот без съпруг.

— Но в Ню Йорк ще има стотици мъже, които ще искат да се оженят за теб.

— Съмнявам се, дори и след като косата ми израсте. Единственият човек, който не смята, че съм недодялана, е Тайлър, и това е така, защото той самият е толкова едър.

Адора погледна приятелката си с разбиране:

— Струва ми се, че не толкова си решила да отидеш в Ню Йорк, колкото да избягаш от Тайлър.

— Това е едно и също нещо.

— Не е така. Ако избягаш от него, никога няма да го забравиш.

— Мислиш ли, че ще го забравя, като остана тук?

— Не.

— Тогава какво значение има къде точно ще съм нещастна?

— Защо ще го напускаш, ако това те прави толкова нещастна?

— Не зная. Само зная, че не мога да се омъжа за него. Боя се.

— От какво се боиш?

— От него. От себе си. Не зная. Имам чувството, че не мога отново да се подчиня на някой човек.

— Тогава ми се струва, че не го обичаш истински.

— Какво? — възкликна Дейзи.

— Не мисля, че наистина го обичаш — повтори Адора.

— Как можеш да кажеш такова нещо! Точно ти от всички хора.

— Аз никога не съм била влюбена — призна си Адора, — но не мога да си представя, че няма да вярвам на съпруга си, така както ти не вярваш на Тайлър.

— Не че не му вярвам.