Лей Грийнууд - Дейзи

— Всичко.

— Добре — каза тя, като се усмихваше. — Крайно време беше да се осъзнаеш.

— Значи сега си една много богата млада жена — каза Лаура на Дейзи. Те пиеха кафе във всекидневната на Лаура. Дейзи все още беше малко замаяна от разговора с чичо си.

— Изглежда, че дядо ми е бил сигурен, че татко ще пръсне парите и затова ги е оставил на мен вместо на него.

— Какво ще правиш сега?

— Чичо ми иска да се върна в Ню Йорк. Братовчед ми и аз сме единствените от семейството.

— Ти искаш ли да заминеш?

— Не зная. Някога си мислех, че бих дала всичко само да се върна на Изток. Това беше безобидна мечта, защото не си мислех, че някога ще се сбъдне.

— Но сега това се случи и те е страх.

Дейзи кимна:

— Била ли си някога в Ню Йорк?

— Не. Денвър ми дойде много. Всъщност и Албакерк ми е повече от достатъчен. Ще бъда доволна, когато се върнем в ранчото. — Тя премести бебето, което беше заспало, на другата си ръка. — Хен най-после реши, че сме достатъчно силни да понесем пътуването. Следващия път ще му съобщя за събитието едва след като бебето се роди.

— Как ще… о, ти се шегуваш.

— Не съм сигурна. Беше ми по-лесно да родя Адам сама в някакъв каньон, отколкото Харисън в присъствието на всички доктори, които Хен можа да намери. Господ да помага на Айрис, когато забременее! Мъжете в това семейство са свръхпокровителствени.

Дейзи го знаеше. Това беше едната от причините да не иска да се омъжи за Тайлър. Но тогава защо така завиждаше на Лаура?

— Искам да остана тук и да управлявам ранчото си — каза Дейзи. — Но всички, изглежда, си мислят, че където и да отида, трябва да съм омъжена.

— Какво казва Тайлър?

— Иска да се омъжа за него.

— Чичо ти би ли одобрил това?

— Разбира се, особено след като разбра колко са богати семейство Рандолф.

— О!

— Да, о. Изглежда, парите оправят всичко.

— Но не и за теб?

— Това няма нищо общо с парите. През целия си живот съм искала да бъда свободна. Но накъдето и да се обърна, винаги има мъж, който ми казва какво да правя. — Включително и Тайлър.

— Тогава, след като не искаш никой от тях, защо не им го кажеш и не се върнеш в ранчото си колкото е възможно по-скоро? — Лаура наблюдава Дейзи известно време. — Има и още нещо, нали?

— Не съм сигурна, че Тайлър ще си тръгне. След като хванахме крадците се опитах да му наредя да се махне, но той не го направи. Вчера каза, че си тръгва, но е спал някъде из хълмовете.

— Би си тръгнал, ако знаеше, че наистина го искаш.

— Искам го. Не искам да се опитва да се променя заради мен. Това, че не искам да се омъжа за него, не значи, че не го обичам, въпреки че е упорит и нетърпимо налагащ се.

— Предполагам, че ще остане, докато ти продължаваш да чувстваш така нещата.

— Не би останал, ако замина за Ню Йорк.

— Би ли направила това, за да се измъкнеш от него?

— Не се опитвам да се измъкна от него. Просто не искам да се опитва заради мен да стане нещо, което не е. Това би го унищожило.

Лаура сложи сина си да спи в другата стая.

— Той е като всички мъже от семейство Рандолф — каза тя, като затвори вратата на спалнята. — Ще си прави каквото си иска и ти не можеш да направиш нищо, за да промениш това. За тях е трудно да си признаят, че са влюбени. Но след като свикнат с тази идея, не се предават лесно.

— Нито пък аз. Ако търсиш наистина упорит човек, просто попитай за някой Сингълтън.

Но това нямаше нищо общо с упоритостта. Дейзи искаше Тайлър да я напусне, защото тя не можеше да го направи.

— Казах ти никога да не идваш в банката — каза Регис, — не дори и след края на работното време.

— Дойдох да ти кажа…

— Зная какво си дошъл да ми кажеш — ядосано просъска Регис Кокрейн. — Отново не си улучил!

— Не можех да се приближа достатъчно. Този Рандолф е винаги с нея.

— Може би така е по-добре. Тя е наследила много пари, които мога да използвам.

— Все още мога да я убия.

— Стой настрана от нея — заповяда Кокрейн. — И от мен също. Тръгвай за Монтана, и този път наистина. Не искам отново да се появяваш тук. Ако го направиш, ще кажа, че ти си убил баща й.

— А аз ще кажа, че ти си ме наел.

— Никой няма да ти повярва. Ще те обесят, а аз ще гледам. Сега се махай от тук. Ако те видя отново, ще накарам шерифа да те арестува.

Франк си тръгна ядосан. Той също си имаше гордост и не искаше да се отнасят с него като с дребен убиец, който може да бъде отблъснат като някакво насекомо. Точно сега не искаше да напуща града. Ако поизчака, може би ще може да намери начин да убие тая женска и да си прибере остатъка от парите. Чак тогава ще тръгне за Монтана.