Лей Грийнууд - Дейзи

На следващата сутрин, докато слизаше по стълбите, Дейзи съзря Тайлър на другия край на фоайето. Топла вълна да заля бузите й. Сърцето й заби учестено и едва си поемаше дъх. Същата реакция както преди. Той беше два пъти по-красив от всеки друг във фоайето. Изглеждаше толкова спокоен и хладнокръвен, не можеше да си представи защо жените не се тълпяха около него.

Дейзи си пое дълбоко дъх, за да потисне вълнението си. Тя вече беше взела решение. Не можеше да разбере защо се съмняваше в него всеки път, щом видеше Тайлър. Нищо не се беше променило. Тя се принуди да придаде на лицето си колкото се може по-спокойно изражение и продължи да слиза по стълбите. Тайлър я видя, преди да е стигнала до най-долното стъпало.

Той стана от мястото си и тръгни към нея. Очевидно я беше чакал. Тя се ужасяваше от този разговор, но той рано или късно трябваше да се състои.

— Мислех, че вече си тръгнал — каза тя, когато той се приближи.

— Ще остана в Албакерк още няколко дни.

— Не си се отказал от хотелите, нали?

— Не.

— И наистина възнамеряваш да ги построиш?

— Да.

— Но ако не намериш злато, няма да можеш.

— Нещата се промениха, аз…

— Не мога да седя тук и да разговарям — каза Дейзи. Оживлението й си пролича. — Тръгнала съм към Адора. Можеш да повървиш с мен.

Очите на Тайлър се поразшириха от внезапното й избухване, но той я последва навън. Денят беше великолепен. Въпреки че беше студено, небето беше ясно и слънцето светеше ярко. Дейзи погледна към планините Сандиа в далечината и почувства как буца засяда в гърлото й. Дните, прекарани в хижата, бяха едни от най-хубавите в живота й. Дори Зак й липсваше понякога, въпреки че беше нехранимайко с остър език. Но най-много й липсваха дългите, спокойни дни, когато не трябваше да прави нищо друго, освен да чака снегът да се стопи.

И да се влюби.

Тогава всичко й се виждаше толкова просто. Всичко, което трябваше да направи, бе да се омъжи и животът й сам щеше да се нареди. Не беше собственичка на ранчо, което може да я направи независима; тогава нямаше толкова пари, че да купи и продаде госпожа Естерхаус и безценната й дъщеря, нито имаше богато семейство, което я моли да се върне в Ню Йорк, нито двама мъже, които обещаваха да направят всичко, което могат, само за да се омъжи тя за тях. И през по-голяма част от времето не съзнаваше, че някакъв убиец е решен да я преследва докрай.

Нямаше как да знае, че нещата, които най-много я притесняваха — ръстът, косата и раната — ще бъдат забравени толкова скоро. Спомни си с какво презрение се отнасяше към живота в планините. Сега той й се виждаше страшно привлекателен.

Отърси се от мислите си и от тъгата, която ги съпътстваше. Нямаше връщане назад.

— Предполагам, Лаура ти е казала, че дядо ми е оставил някакви пари — каза тя на Тайлър — и че чичо ми иска да се върна в Ню Йорк с него.

Тайлър кимна утвърдително.

— Ще отида — каза Дейзи.

Това стресна Тайлър:

— Смяташ ли да продадеш ранчото?

— Вероятно. Може би. — Не искаше да го лъже. Просто искаше той да се върне обратно при мините си. Ужасно щеше да й липсва. Но колкото повече останеше той, толкова по-трудно щеше да бъде. — Не зная. Няма смисъл да го задържам.

— Какво ще правиш в Ню Йорк?

— Не съм била никъде другаде, освен в Санта Фе. Вероятно с години ще обикалям и ще разглеждам. Братовчед ми ме уверява, че Лондон и Париж ще ми харесат.

— Не можеш да ходиш съвсем сама.

— Чичо каза, че лесно мога да си намеря добра компаньонка срещу заплащане.

— Ще обърнеш гръб на любовта и на семейството?

— Всъщност, така ще си намеря семейство.

— Не, аз говорех за твое собствено семейство, за съпруг и деца. Толкова ли е важна свободата ти за теб?

— Казах ти, че е.

— Как мога да те накарам да разбереш, че свободата е повече от това да отговаряш сам за себе си?

— Не можеш. Виждала съм как се отнасят мъжете с жените.

— Не си виждала как аз бих се отнасял с теб.

— Напротив, виждала съм. Ще се опитваш да ме оставяш да се чувствам свободна. Но когато трябва да бъде взето някакво решение, ще го вземаш сам и ще очакваш да те слушам.

— Някой трябва да поеме крайната отговорност.

— Зная и не съм склонна да се откажа от нея. — Те вече наближаваха дома на Кокрейнови. Дейзи беше нещастна. Искаше да приключи с този разговор. — Обещах на Адора, че ще съм при нея в и половина. Трябва да тръгвам.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Това е окончателното ми решение от много седмици. Ти просто не ми вярваш.