Лей Грийнууд - Дейзи

Тя не просто го обичаше — той беше станал част от нея.

— Чудя се какво ли прави — каза тя гласно на коня си, силен жребец, който Тайлър беше избрал за нея. — Сигурна съм, че е нещо, което не бих искала.

Това не й се виждаше чак толкова лошо. Усмихна се на себе си. Досега никой не беше събуждал в нея толкова противоречиви чувства. Никой не я беше карал да се съмнява в нещата, в които вярва.

Дейзи трябваше да признае, че нещата не й се виждаха толкова хубави без Тайлър. За стотен път си каза да го изхвърли от ума си. Беше настоявала той да замине. Беше му казала, че няма да се омъжи за него. Сега трябваше да се научи да живее с решението си.

Тези мисли направиха учудването й още по-голямо, когато, след като беше изминала едва-две мили от лагера, видя Тайлър да се показва от малка падина. Изуми се от реакцията на тялото си. Изведнъж почувства замайване, пулсът й се учести, задиша бързо, нервите й се опънаха до скъсване. Не можеше да задържи ума си върху нищо. Знаеше, че се е втренчила в него така, сякаш няма и капчица мозък в главата си.

— Мислех, че си се върнал на участъка си — каза тя.

— Реших да прогледам наоколо в случай, че се появят още крадци.

— Защо отлагаш заминаването си? Да търсиш злато беше най-важното нещо за теб. — Говоренето помогна на Дейзи да се върне в нормалното си състояние, или поне толкова близко, колкото можеше в момент като този.

— Открих нещо, което преди не знаех.

— Какво е то? — Какво й се искаше да бъде на нея? Сама се боеше да зададе този въпрос, защото не беше сигурна, че е готова за отговора.

— Открих, че си по-важна за мен от златото.

— Вече ти казах…

Тайлър я сграбчи и я целуна толкова силно, че не можеше да диша.

— Целувката снощи ми липсваше — каза Тайлър. — Знаеш ли, мислих си за това, което ми каза. Предполагам, че се уча бавно. Но веднъж науча ли нещо, то е за цял живот.

— И какво научи? — попита тя без дъх.

— Че те обичам и ще се оженя за теб, дори ако трябва да те отнеса на седлото си.

Дейзи не знаеше защо това й се стори смешно, нито защо изведнъж дъхът й секна. Това беше най-лошият вид власт и, каквато беше глупачка, тя дори не му се сърдеше.

— Не можеш да ме носиш на седлото си. Конят ти ще счупи крак.

Дейзи изобщо не можа да разбере как го направи, но преди да е усетила какво ще стане, Тайлър я измъкна от седлото й и тя се оказа до него. Найтшейд дори не усети допълнителния товар. Това не изненада Дейзи. Тя беше невероятно замаяна.

— Свали ме долу — каза тя, като се държеше за Тайлър, за да не падне. Найтшейд беше почти един фут по-висок от нейния кои, но тя се чувстваше така, сякаш е на мили отдалечена от земята.

— Мога да преглътна това, че ме подценяваш, но няма да оставя да подценяваш и коня ми.

Дейзи реши, че сигурно е превъртял. Толкова усърдно се опитваше да се държи като обикновен човек, да се усмихва, да разговаря, да се занимава с кравите, които толкова много мрази. Ще трябва да бъде мила с него, докато успее да се върне на коня си и да овладее поне отчасти положението. А междувременно няма да прави нищо, което да го разстройва.

— Какво ще правиш с мен?

Тайлър я целуна.

— За начало — това.

Дейзи се изсмя. Глупавото поведение на Тайлър заразяваше и нея. Чудеше се дали не се предава по наследство, дали манията на баща й за злато не беше равна на безумното й влюбване в Тайлър. С нещо трябваше да се обясни това, че така нехайно приема неговото превръщане от мълчалив, мрачен златотърсач в безгрижен каубой. Този преход трябваше да я озадачи.

Ако беше видяла подобна промяна у Гай, щеше непрестанно да се съмнява.

Нейната метаморфоза от наплашена дъщеря в собственичка на ранчо беше също толкова зашеметяваща, а той продължаваше да приема нестихващия поток на исканията й. Но явно сега не беше време да се задълбочава в тази тема, без значение колко вълнуваща е тя. Люшкаше се на седлото и се страхуваше, че всеки миг може, въпреки силата на Тайлър, да се намери захвърлена сред хвойните, които покриваха хълмовете.

— Не можем да продължаваме да яздим и да се целуваме като две безотговорни хлапета.

— Защо не? Никога досега не съм се чувствал безотговорен. Не знаех колко съм изпуснал. Възнамерявам да си наваксам сега.

Дейзи с неохота реши, че макар това да е забавно, трябва веднага да престане.

— Свали ме долу — каза тя. — Ако някой ме види, доброто ми име ще бъде съсипано.

— Тогава би ли се омъжила за мен?

— Не.

— Защо?

— Един Рандолф не може да се ожени за съсипана жена.