Лей Грийнууд - Дейзи

Наистина имаше предвид точно това, което казва.

За своя собствена изненада, Тайлър установи, че се усмихва. Братята му щяха да дадат половината от собствеността си само за да чуят този разговор. Но той се усмихваше заради Дейзи. Дяволите да го вземат, ако за този й отказ не я обича дори още повече. Това не беше логично. Трябваше да бъде разгневен, толкова бесен, че да я зареже на секундата, но тя беше сбъркала човека, ако си мислеше, че може толкова лесно да се отърве от него.

Тази любовна история започна страшно мъчително, но сега му харесваше. Изобщо не стана така, както беше очаквал. Не се чувстваше ни най-малко потиснат. Всъщност, докато гледаше как Дейзи язди пред него, се чувстваше по-добре от всеки друг път в живота си.

Той винаги преследваше целите си с една-единствена причина. Искаше Дейзи много повече от златото, много повече от хотелите си, ако трябва да си признае. Не знаеше доколко може да се промени, но възнамеряваше да разбере. Щеше също така да намери начин да й докаже, че да се грижат за теб и да те защитават, не значи да те ограничават.

Дейзи пришпори коня си по стръмна височина. Не се уплаши, нито се почувства несигурна на седлото, когато дорестият кон обърка крачката си по сипкавия пясък. Беше горда с уменията, които бе придобила през последните няколко седмици. Доволна беше, че след цял ден езда може да слезе от коня, без краката й да омекват под нея. Животът все пак не беше чак толкова лош, въпреки че може би беше единствената жена в Ню Мексико, която беше висока шест фута и косата й беше неприлично къса.

Почти беше забравила за това. Тук, сред полето, това нямаше значение. Не трябваше да си прави труда да я връзва на стегнат кок или да се притеснява как да я скрие под шапка. Просто прекарваше гребен през нея и слагаше шапката.

Това много й харесваше.

Да оглежда земята си; да знае, че говедата й са белязани; да знае, че крадците на добитък са предупредени, всичко това я караше да се чувства горда. За първи път в живота си тя се чувстваше като личност. Не беше просто нечия дъщеря. Не трябваше да бъде ничия жена. Тя беше Дейзи Сингълтън, собственичка на ранчото Ноубъл.

Оглеждаше за последен път, преди да тръгне за Албакерк да търси дърводелец, който да построи къщата й. Възнамеряваше да я построи до реката, както майка й винаги беше искала, но й харесваше също така и изгледът, който баща й толкова много ценеше.

Установи, че й се иска да попита Тайлър за съвет.

Не знаеше как да тълкува поведението му през последните две седмици. Не беше очаквала, че той ще си тръгне, когато тя му заповяда, но не беше очаквала и да се променя.

И все пак той, изглежда, беше направил точно това. Единственото нещо, което правеше, без да пита, беше да готви. През половината от времето питаше какво иска тя. През останалата половина се държеше като обикновен работник. Отговаряше на всеки въпрос, който Рио му зададеше, но не предлагаше нищо, освен ако някой не го попита и отказваше да направи каквото и да е, ако Дейзи не го е одобрила.

На няколко пъти тя едва не се изсмя, като гледаше как той се бори със себе си. Да командва, беше толкова лесно, че през повечето от времето той дори не бе съзнавал какво прави.

Но решението й да не се омъжва за него се стопяваше по малко с всеки изминал ден. Тайлър бе изявил желание да заведе крадците до Албакерк. Те не знаеха кой е зад този заговор, но казаха на Тайлър, че има план да бъдат разорени Грийн и Кордова. Тайлър искаше да говори с брат си, но тя настоя вместо него да иде Рио, а Тайлър да изпрати съобщение на брат си. Трябваше да разпознае в това първия признак, че не иска той да я напусне, дори и за малко.

Подозираше, че в началото се е влюбила в него, защото той й спаси живота, грижеше се за нея и я утешаваше. Но тя истински обичаше мъжа, който прекара последните две седмици до нея. Той не беше много по-различен от онзи Тайлър, когото тя познаваше в началото. Просто беше станал по-цялостна личност.

Постепенно осъзна, че не е толкова лошо да се грижат за теб.

Но Тайлър я беше напуснал предишния ден и не беше споменал нищо за връщане.

Странно беше да язди без него. Продължаваше да се оглежда за него, да очаква той да се появи. Самотна беше. Оказа се, че е станала зависима от присъствието му повече, отколкото от знанията му за скотовъдството. Пустите хълмове бяха още по-пусти без него. Беше си повтаряла, че му е време да си тръгва, но сега съзнаваше, че се е надявала, че няма да го направи. Болезнено трудно й беше да свикне с отсъствието му.