Лей Грийнууд - Ваялид

— Завършете обяснението си. — Защо хората трябва да забравят?

— Тази част няма да ви хареса.

— Нищо от онова, което казахте досега, не ми хареса.

— Не можете да карате хората да се чувстват виновни до края на живота ви. В крайна сметка ще започне да им става неприятно. Най-накрая ще ви намразят. Загубили сте ръката си. Същото е можело да се случи и на другиго. Можело е да бъде и по-зле. На хората трябва да им бъде позволено да забравят, за да могат да започнат да се държат с вас като с нормално човешко същество.

— Но аз не съм нормален — каза Джеф, като размаха празния си ръкав. — Аз не мога да забравя.

— И все пак трябва да забравите, за да не бъдете осакатен емоционално, както се случи с брат ми. Когато се погледнеше, виждаше само развалината. Не можеше да види прекрасния човек, който бе оцелял, който не се беше променил само защото е изгубил част от тялото си. Вие не сте оставили нещастието да ви унищожи, а сте вложили енергията си в работата си. Успели сте да постигнете нещо в живота си.

На Джеф вече не му се искаше да се усмихва. Беше малко ядосан, че Ваялид с такава лекота отхвърляше недъга му. Нямаше как да знае, че липсващата ръка го караше да се чувства непълноценен мъж. Нямаше как да знае какво означаваше постоянно да се бори с хора като Клара Рабин, за да не бъде смятан за социално изолиран. Той не харесваше висшето общество, но щеше да бъде проклет, ако оставеше някой да го изгони от него. С ръка или без, той беше също толкова добър, колкото и всеки друг.

В същото време Джеф се чувстваше и малко засрамен. Ваялид му беше дала по-голямо признание, отколкото заслужаваше. Никога не бе позволил на никого да забрави какво се бе случило с него — нито на семейството си, нито на сътрудниците си, нито дори на клиентите си. Използваше всяка възможност, за да раздухва пламъците на спомена и никога не бе позволил на някого да забрави, че мрази всички янки, които са се родили на този свят.

И все пак не мразеше Ваялид, въпреки че тя го дразнеше, въпреки че му напомняше за горчивите години в затвора.

Джеф се усмихна и усети как мускулите на лицето му се свиват и ъгълчетата на устните му се повдигат леко. Усети как настроението му се променя. Не знаеше защо се бе усмихнал; просто го бе направил.

— Имате доста розов поглед към света, госпожице Гудуин.

Ваялид му се усмихна в отговор. Ако продължеше да го прави, на него щеше да му се наложи да я помоли да престане. Когато тя се усмихваше, той не можеше да мисли достатъчно ясно. Усмивките й караха ужасния розов цвят да навлезе в собствените му възгледи за живота, а той разполагаше с предостатъчно доказателства, че в най-добрия случай животът е тъмносив.

— Не мислите ли, че е крайно време да спрем да се обръщаме един към друг с „госпожице“ и „господине“? Знам, че след няколко дни ще си тръгнете, но предпочитам да ме наричате Ваялид.

— Наричайте ме Джеф. Томас Джеферсън Рандолф. Сама можете да се досетите на кого са ме кръстили.

— Томас Джеферсън! Прекрасно е да носите името на един от най-великите мъже в историята на страната ни.

— Всъщност той ми е далечен братовчед.

Джеф не знаеше защо й каза това. Той и братята му бяха решили да не казват на никого, че баща им ги е кръстил на американски президенти. Те също така избягваха и да споменават за роднинската си връзка с някои от най-известните хора в страната. И без това половината от хората не им вярваха, а останалата половина ги харесваше само заради това.

Ваялид го зяпна с недоверие, което бе заменено от удивление.

— Това е истина, нали?

— Не знам защо ти го казах. Не трябваше. Но след като вече знаеш, трябва да ти кажа, че съм роднина и на генерал Робърт Е. Лий.

Той видя как топлината и удоволствието изчезват от погледа й, за да бъдат заменени от стоманен блясък, който никога преди не беше виждал.

— Обикновено с братята ми не говорим много за семейството си. Роднинските ни връзки, изглежда, ни носят повече беди, отколкото добрини.

Ваялид се опита да се усмихне, но без особен успех.

— Не се притеснявай. Няма да те държа отговорен за делата на близките ти. А сега ще е най-добре да се качиш горе, преди някое от момичетата да е излязло в коридора.

Джеф се поколеба. Той не можеше да си представи защо новината за роднинската му връзка с Робърт Лий бе предизвикала такава реакция, но очевидно тук имаше нещо много дълбоко, за което Ваялид не искаше да говори и което много я ядосваше.

Тя се обърна и тръгна по коридора, но изведнъж спря.