Лей Грийнууд - Ваялид

Не. И все пак Ваялид усещаше, че нещо не беше същото като преди.

Джеф беше толкова ядосан на себе си, че буквално захвърли чинията си на масата. И без това бе възнамерявал да даде почивен ден на служителите си. Всъщност ги караше да работят в неделя много рядко, и то само на доброволни начала. Обичаше да остава сам в банката в неделя, когато там цареше пълна тишина и спокойствие. Защо тогава беше казал на Ваялид, че очаква от служителите си да работят и в неделя?

Никога не противоречеше на хората просто за да ги затруднява. Тогава защо го бе направил тази вечер? Вероятно по същата причина, поради която беше поканил Ваялид да вечеря с него. Беше му влязла под кожата и не можеше да се освободи от нея. Но защо се беше получило така, оставаше загадка за него.

Пусна куп чинии върху асансьора толкова силно, че една от тях се счупи. Прииска му се да захвърли и кристалните чаши по същия начин, но беше достатъчно зрял, за да се овладее и да се опита да реши проблемите си тихо и спокойно като възрастен човек.

Не можеше да повярва, че тази жена го привлича. Това беше единственото обяснение за поведението му. Защо иначе беше направил всичко възможно да вечеря с жена, която представляваше всичко онова, което той искаше да избегне? Защо бе пожелал да го направи втори път, след като всичките му съмнения се бяха потвърдили? И защо беше излъгал, че ще направи нещо само за да я раздразни?

Джеф натовари и последните прибори на асансьора. За негов късмет те бяха сребърни, защото в противен случай той сигурно щеше да счупи и няколко от тях.

По време на вечерята бе наблюдавал отражението на светлината от свещите в очите на Ваялид. Очите й бяха толкова сини, че му се струваха като бездънни пропасти.

Косата й беше пленителна. Джеф не можеше да определи точния й цвят. На слънчева светлина изглеждаше почти червена, при нормална светлина придобиваше по-меден оттенък, а на светлината на свещите ставаше почти също толкова тъмна, колкото миглите и веждите й.

Всичко във Ваялид беше един голям контраст между тъмни, смели цветове — дори и сапфиренозелената й рокля.

Защо тя не беше споменала нищо за развяващите се панталони? Ваялид без съмнение беше разбрала какво се вее пред прозореца, както и че той ги беше закачил там нарочно. Джеф бе очаквал да му се скара за това, а тя дори не го беше споменала. Не се държеше според очакванията му.

Ваялид не беше и като жените, които бяха посещавали затвора в Масачузетс. Беше по-нежна, спокойна, държеше се като истинска дама. Не можеше да отрече това. И въпреки че беше много упорита, знаеше, че тя никога не би отказала да помогне на затворник, пък бил той и войник на Конфедерацията.

Това обаче все още не му беше достатъчно да я харесва. Може би единственото обяснение беше, че не бе виждал Луиз твърде отдавна. Винаги бе имал силен физически апетит и очевидно присъствието на красиви жени и невъзможността да задоволи нуждите си го караха да върши, казва и чувства твърде необичайни за него неща.

Джеф щеше да прекара само още два дни на това място. Все щеше да успее да се въздържи до понеделник следобед. Нямаше смисъл да се забърква в неприятности. Жените бяха непредвидими същества. Те можеха да впримчат един мъж дори ако той смиташе, че е в безопасност. Джеф се бе оказал твърде уязвим точно тогава, когато най-малко бе очаквал това. Отсега нататък трябваше да внимава повече. Възнамеряваше да се върне във Вирджиния като ерген.

Ваялид за пореден път беше събудена от трясъка на тежестите на Джеф. Тази сутрин поне шумът беше започнал малко по-късно и не беше толкова силен. Джеф очевидно се стараеше да не събуди момичетата, но Ваялид се съмняваше, че това ще му се удаде. Явно не знаеше какво е да живее с други хора.

На нея никак не й се искаше да стане от леглото, защото не искаше отново да застане лице в лице срещу него и да го види отново в онези шорти. Предполагаше, че след като си бе тръгнала миналата вечер, бе прибрал панталонките си, тъй като близначките не се бяха оплакали от прилепи, когато се бяха върнали в стаята си. Беше забравила да му се скара за това и вече беше твърде късно. И без това щеше да си има достатъчно главоболия, когато той пожелаеше да използва банята.

— Онзи мъж пак ли е там? — попита Бети Сю.

— Той трябва да се изкъпе — отговори й Ваялид.

— Не разбирам защо трябва да използва нашата баня.

— Защото няма друга. Ти защо си станала толкова рано? Друг път не се измъкваш от леглото, преди да съм те извикала поне два пъти.