Лей Грийнууд - Ваялид

— Всъщност много харесвам близначките — каза тя. — Те забъркват големи каши, но аз харесвам момичетата с характер.

Докато Джеф сядаше, кракът му се опря в нейния. Той я погледна въпросително.

— Съжалявам — каза Ваялид. — Масата е малка.

Надяваше се, че гласът й не издава вълнението, което изпитваше, и не можеше да се спре да се пита дали той я бе докоснал неволно или нарочно.

Двамата продължиха да разговарят за близначките, за живота на Ваялид в училището, за малките главоболия и победи, които бяха част от работата й. Скоро й стана ясно, че докосването на Джеф си беше чиста случайност. Ако Джеф Рандолф изпитваше нещо — ако изобщо беше способен на чувства — то беше най-добре пазената тайна в Колорадо.

— Да се правите на майка на толкова много деца сигурно е доста отегчително понякога — каза Джеф.

— Нямам намерение да се задържам тук. Очаквам скоро да получа значителна сума пари.

Ваялид посегна към чашата си едновременно с Джеф. За миг ръката му покри нейната, след това той я отдръпна бързо.

— Исках да я напълня. — Погледът му беше безизразен и само гласът издаде реакцията му.

— Не, благодаря. — Той също го беше почувствал. Не беше толкова силно, колкото й влияеше той, но все пак бе почувствал нещо. Това накара Ваялид да се поуспокои малко и вече не се чувстваше толкова непохватна, колкото в началото на вечерята.

— А достатъчно средства ли ще имате, за да преживявате? — поинтересува се той.

— Много повече от необходимото. Поне така се надявам.

— Ще трябва да ги инвестирате. Ако не го направите, някой ден няма да ви остане нищо.

Банкерът. Спомени му за пари и забравя всичко друго.

— Намислила съм какво да направя с тях — каза Ваялид.

— Какво?

Тя се поколеба, преди да му отговори, но осъзна, че отдавна й се искаше да му каже за идеята си. Може би щеше да й помогне, дори да й даде някои идеи как да го осъществи.

— Беше ми много трудно едновременно да се грижа за баща си и брат си и да работя. След войната сигурно много жени са изпаднали в подобно положение. Повечето от тях вероятно имат по-малко средства, отколкото имах аз по това време. Искам да направя нещо, за да им помогна, но все още не знам какво точно.

— Вероятно очаквате да получите голямо богатство.

— Не знам дали изобщо може да се нарече богатство — отвърна Ваялид, тъй като все още не й се искаше да му каже за мината. — Просто се надявам, че ще бъде достатъчно, за да мога да направя нещо полезно. Но мисля, че вече говорихме достатъчно за мен. Разкажете ми нещо за себе си.

Тя осъзна, че Джеф бе прекарал цялата вечер, заслушан в историите, които му бе разказвала за себе си. Освен това я бе наблюдавал внимателно, въпреки че нервността й в началото на вечерята й бе попречила да забележи това.

— Няма нищо за разказване — отговори той.

— Разбира се, че има. Нямам предвид ръката ви или войната. Изобщо не си мисля, че може да ви се иска да говорите за такива неща. Джонас не обичаше. Затова и не искаше да се вижда с хора — войната и раните му бяха единствените неща, за които останалите искаха да говорят с него.

Ваялид забеляза как лицето на Джеф се помрачава и се зачуди дали някога той щеше да бъде в състояние да си мисли за войната или за изгубената си ръка, без да изпитва горчивина. Ако не забравеше за това, никога нямаше да бъде щастлив, но тя не смяташе да му го казва, тъй като бе сигурна, че и други преди нея са опитвали.

— Вие сте един от най-богатите мъже в Денвър и въпреки това не преставате да работите. Защо?

Ваялид се замисли за жените в живота на Джеф. Не беше възможно един толкова богат и известен мъж да не събужда интерес. На всичко отгоре беше толкова привлекателен, че дори и да нямаше пари, жените пак щяха да го харесват. Със сигурност трябваше да има поне една, която бе успяла да разбие студенината и резервираността му.

— Миналата вечер вече ви обясних защо.

— Но вие още преди години трябва да сте имали достатъчно пари, за да се върнете във Вирджиния. Защо не сте го направили?

— Моментът не беше подходящ.

— И защо?

Джеф отново се отнесе някъде. Ваялид се зачуди какво ли го привличаше към родното му място след цели двайсет години. Тя винаги щеше да приема Масачузетс за свой дом, но спокойно можеше да си представи, че никога няма да се върне там и това изобщо не я притесняваше.

— Ние бяхме изгонени от Вирджиния. Джеф гледаше в кафето си. — Вярно е, че те искаха да се отърват от баща ни, но ние се чувствахме, сякаш искаха да се отърват и от нас. Не мисля, че който и да е от братята ми би си и помислил да се върне там, ако не се смята за достатъчно богат, за да изтрие този позор.