Лей Грийнууд - Ваялид

— Това е много — каза тя.

— Не е достатъчно. Трябва да кажеш на баща си колко много го обичаш и колко ти липсва.

— Но той знае това.

— Знам, но все пак трябва да му го кажеш. Понякога бащите забравят.

— Но как могат да забравят такова нещо?

— Не знам — отвърна Джеф, като си мислеше за своя баща, а не за Харолд Браун. Неговият баща бе заобиколен от хора, копнеещи да му дадат любовта си, но той сякаш никога не бе забелязал това, както не бе забелязал и че ги наранява дълбоко с безразличието си. — Но те забравят и понякога трябва да им се напомня.

„Обичам те, татко. Липсваш ми. Моля те, не забравяй да дойдеш. Това е всичко.“

— Много хубаво писмо — каза Джеф. — Госпожица Гудуин ще бъде много горда с теб. А сега слез долу и го препиши дума по дума. След това ми го донеси и аз ще се погрижа баща ти да го получи.

— Мога ли да остана тук?

На Джеф му беше приятно Еси да седи в стаята. Освен това, ако я отпратеше, щеше да я нарани.

— Разбира се.

Той премести част от документите, за да й освободи място. След това й подаде чист лист хартия и писалка.

— Вземи си един стол. Можеш да седнеш до мен.

На Ваялид й беше трудно да се концентрира. Еси беше при Джеф от повече от половин час. Тя не можеше да си представи защо Джеф Рандолф й бе позволил да остане толкова дълго. Той бе изгонил племенниците си веднага след поставянето на асансьора. Не че близначките имаха нещо против. Те се държаха необичайно добре и Ваялид потръпваше, когато си помислеше какво щеше да се случи, когато Джеф си тръгнеше и с това дойдеше краят на тяхното самоналожено добро поведение.

Но в момента изглеждаше, че нищо, което ужасните близначки можеха да направят, не бе в състояние да я накара да спре да мисли за чичо им. Това беше още нещо, което Ваялид трябваше да промени. За близначките отговаряше тя, а не Джеф Рандолф. Но отношенията между Джеф и Еси я караха да се чуди дали не съществуваше и някакъв друг Джеф Рандолф освен онзи, който й бе позволено да види. Другите момичета се страхуваха от него, но нежната, срамежлива Еси го обожаваше, а той, изглежда, нямаше нищо против да й позволи да остане при него колкото иска. Защо?

Да не би да виждаше у Еси нещо от самия себе си? Ваялид почти отхвърли тази мисъл. Невъзможно й беше да си представи, че мъж като Джеф Рандолф някога може да е бил нежен или срамежлив. Но докато продължаваше да търси друго обяснение, тази мисъл все се връщаше в съзнанието й.

Може би като дете е бил различен. Може би нещо го бе принудило да се промени, за да оцелее. Трябваше да разбере какво. Усещаше, че нещо между нея и Джеф се променя и това нещо не се ограничаваше с физическата реакция.

„Не ставай глупава. Той няма да ти даде възможност да се доближиш толкова много до него. Пък и няма смисъл. Когато карантината бъде отменена, ти никога повече няма да го видиш.“

Независимо от това Ваялид реши да разбере какво бе превърнало Джеф Рандолф в такъв нещастен стар заядливец.

Джеф хвърли един поглед на храната, която току-що бе пристигнала по асансьора и започна да ругае толкова жестоко, че мъжете отвън се уплашиха и нямаха желание да изпратят нищо друго нагоре. Тейлър отново беше пратил огромно количество храна, а заедно с нея и сребърни прибори, чинии от китайски порцелан, бяла покривка, вино, кристални чаши и свещи. Джеф не знаеше какво се опитваше да направи Тейлър, но още щом карантината бъдеше вдигната в понеделник на обяд, той щеше да извие врата на брат си.

Джеф се бе заклел вече да няма нищо общо с онази нахакана севернячка. Не му харесваше да се подиграват с представите му за жените. Не бе очаквал тя да го разбере, но също така не бе очаквал и сарказма й.

Бе мислил много за това как е гледала, че брат й умира. Това беше променило мнението му за нея, поне малко. Никоя жена не можеше да издържи на подобно изпитание, без да разбере поне малко от онова, което бе изстрадал Джеф. Тя бе изгубила и двамата си родители и имаше почти същото основание да чувства горчивина като него.

Само че тя не го правеше. Не обичаше да говори за това, нито да се измъчва от спомена — нещо, за което братята му постоянно го обвиняваха.

Джеф погледна към документите до лявата си ръка. Знаеше защо никога не се бе замислял да използва изкуствен крайник. Всички останали искаха да забравят войната, да оставят зад себе си горчивината, да се държат, сякаш нищо не се беше случило. Той искаше да запази тази ръка такава, каквато си беше, за да напомня на себе си и на всички останали какво отнема войната.