Лей Грийнууд - Ваялид

— Госпожице Гудуин! Госпожице Гудуин! — извика Еси и се затича към Ваялид, размахала лист хартия в ръка. — Татко ми е написал писмо. Господин Рандолф каза, че той ще ми пише.

С озарено от щастие лице детето прегърна Ваялид.

— Те не му позволили да дойде да ме види, но все пак му разрешили да ми напише писмо. Казва, че когато карантината бъде вдигната, ще се върне. Кога ще я вдигнат, госпожице Гудуин? Искам да му пиша и да му кажа веднага.

— Ако не се случи нещо непредвидено, би трябвало да я вдигнат в понеделник на обяд. Искаш ли да ти помогна да си напишеш писмото?

— Трябва да го покажа на Аурелия и Джулиет. — Еси тръгна към близначките, които седяха в ъгъла, навели глави една към друга. Те бяха прекарали цялата сутрин в тази поза и Ваялид се тревожеше, че замислят някаква нова беля.

— Ще го покажа и на онази гадна Бети Сю. Искам да й докажа, че сгреши. След това ще го покажа на господин Рандолф. Той обеща да ми помогне да пиша на татко.

Ваялид се почувства малко обидена от това, че Еси предпочиташе Джеф пред нея. Тя си напомни, че детето изпитваше отчаяна нужда от одобрението на някой мъж, но въпреки това изпита ревност.

„Бъди честна. Той успя да накара бащата на Еси да й пише и да обещае да я посети. Никой друг не е успял да направи дори толкова.“

Еси прелетя край Ваялид и се понесе тичешком нагоре по стълбите.

— Отивам да занеса писмото на господин Рандолф — извика тя през рамо, докато вземаше стълбите по две наведнъж. В много отношения Еси започваше да се държи като близначките.

Ваялид осъзна, че изпитва ужасно любопитство какво щеше да каже Джеф Рандолф, когато Еси му покажеше писмото си. Тя дори си измисли няколко причини да се качи на втория етаж, но бързо ги отхвърли. Колкото по-малко се виждаше с него, толкова по-добре. Само като си спомнеше какво бе станало тази сутрин, и пулсът й се ускоряваше.

Ваялид направи усилие да се овладее. Освен че не искаше да бъде привлечена от Джеф, тя не искаше и да остави емоциите си на благосклонността на физическата си природа. Случката от сутринта й бе доказала, че не е в състояние да контролира тялото си. А щом не можеше да контролира тялото си, не можеше да контролира емоциите си. А щом като не можеше да контролира емоциите си, нямаше контрол върху себе си. А щом не можеше да контролира себе си, то Рандолф щеше да я контролира. Ваялид не можеше да приеме това. Трябваше да се отърси от неговото влияние на всяка цена.

— Но аз не знам какво да пиша — каза Еси на Джеф. — Никога досега не съм писала писмо.

— Защо?

— Аз съм само на осем години. Малките момиченца като мен не пишат писма.

— Сигурен съм, че госпожица Гудуин ще ти помогне с удоволствие.

— Аз искам вие да ми помогнете.

Джеф осъзна, че нямаше начин да не помогне на момичето да си напише писмото. Не че имаше нещо против, но тя го бе прекъснала точно когато се бе опитвал да уреди няколко важни сделки. Ако й отделеше време, щеше да му се наложи да започне всичко отначало. Е, какво пък, и без това концентрацията му вече беше нарушена. Той бутна документите встрани.

— Помисли си какво искаш да му кажеш. След това го кажи на мен. Аз ще го напиша, а след това ти можеш да го препишеш.

— Защо трябва да го преписвам?

— Баща ти ще се зарадва повече, ако разбере, че сама си го написала. Също както писмото, което си получила, е толкова ценно за теб, защото го е писал баща ти.

— Това е първото писмо, което получавам.

— Знам — каза усмихнат Джеф. — Вече ми го каза пет пъти. А сега ми кажи какво искаш да напишеш.

Еси застана до Джеф, за да го гледа, докато пише.

„Здравей, татко!

Получих писмото ти. Беше много хубаво. Показах го на близначките: Аурелия и Джулиет. Те са най-добрите ми приятелки. Обещаха да отрежат косата на Бети Сю, ако каже още нещо лошо за теб.“

— Мисля, че ще бъде по-добре да махнем последното изречение — каза Джеф. Еси изглеждаше разочарована, но не възрази.

„Господин Рандолф ми помага да ти напиша това писмо. Той пише много красиво, но казва, че ти ще се зарадваш повече, ако ти пиша аз. Аз не пиша красиво. Госпожица Гудуин казва, че трябва да се упражнявам повече.“

— Пиши му кога вдигат карантината — посъветва я Джеф. — Трябва да му кажеш кога може да дойде да те види.

„Госпожица Гудуин казва, че болестта няма да я има от понеделник на обяд. Тогава можеш да дойдеш. Госпожица Гудуин казва, че мога да изляза с теб за целия следобед. Може ли, татко?“

Еси гледаше Джеф, докато той завършваше последното изречение.