Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид сигурно изпитваше същото, въпреки че не го показваше. Винаги изглеждаше радостна и щастлива, поне когато нямаше работа с него. Чуваше я да говори на момичетата, да им помага в ученето, да споделя с тях преживяванията им, да се смее с тях. Не ги подслушваше, но нямаше как да не ги чуе всеки път, когато отиваше до тоалетната. Близначките винаги стояха на пост. Ваялид никога не беше далеч, но се държеше на разстояние от него.

Той си спомни реакцията й от сутринта, когато тя го бе видяла да тренира, и се разсмя. Дори една южняшка красавица не би се почувствала толкова неудобно, колкото Ваялид в този момент. Той трябваше да признае, че нарочно бе излязъл от банята, без да почука, за да я разстрои. Беше жена, която се владееше изключително добре и да я притеснява му беше забавно. Може и да се преструваше, че според нея той е един стар заядливец, но Джеф беше в състояние да я накара да се изчерви и да започне да заеква.

Ваялид беше зряла жена, но когато изпадаше в неудобно положение, на него му се струваше, че всъщност е много по-млада. Не съвсем момченце, но също така непорочна. Според него непорочна не беше съвсем точната дума. У нея имаше нещо, което намаляваше ефекта на възрастта, правеше я да изглежда привлекателна дори и когато се държеше като истинска директорка на училище. Тя се правеше на твърда и независима, но нещо в нея говореше за противното.

Джеф не знаеше защо си мисли толкова много за Ваялид Гудуин. Предполагаше, че е съвсем естествено, когато някой мъж се намира сред привлекателни жени, пък били те и севернячки — особено пък когато жената беше само една. Ваялид обаче не беше проявила никакъв интерес към него. Просто не можеше да си обясни защо мислеше толкова много за нея.

Джеф не можеше и да си обясни защо изведнъж му се прииска да сподели вечерята си с нея. Сигурно прекараният с Еси следобед го бе изтощил. Тя беше сладко дете, но колкото и да я харесваше, за него децата си оставаха загадка, която не знаеше дали ще бъде способен да разреши някога.

Започна да нарежда блюдата по масата. Когато всичко бе готово, Джеф реши, че сега му е времето да покани госпожица Гудуин, но не знаеше как да го направи. Не му се искаше да слезе долу и да я покани пред всички. Трябваше да я извика горе. Но как?

Внезапно му дойде една идея, която го накара да се усмихне широко.

Бет и още няколко от момичетата тъкмо привършваха с подреждането на масата за вечеря. Ваялид се качи по стълбите, за да повика по-малките момичета. Едва бе отворила уста, за да извика, когато чу вик. Близначките излязоха тичешком от стаята си.

— Отвън има нещо! — извика Аурелия и посочи към стаята.

— Прилича на прилеп — каза Джулиет.

Ваялид не знаеше как е възможно прилеп да налети на затворен прозорец — не помнеше такова нещо да се е случвало някога — но това не беше причина за тревога.

— Слизайте долу — каза тя на другите момичета, които се бяха насъбрали край стаята на близначките. — Бет е готова с вечерята.

— Не можем ли да видим? — попита Корин.

— Обзалагам се, че няма нищо за гледане — каза Бети Сю.

— Слизайте долу, всички. И вие двете също — нареди Ваялид на близначките. — Каквото и да е това нещо, аз ще се погрижа за него.

— Но това е нашата стая — възрази Аурелия. — Не можем ли да останем?

— Не. Сигурно сте видели някакъв боклук, захвърлен в прозореца ви от вятъра. Може да е бил издухан от асансьора на чичо ви.

— Казах ви, че няма нищо — каза Бети Сю. — Аз нямаше да се уплаша от парче боклук, захвърлено в прозореца ми от вятъра.

— Нито една от вас да не смее да й каже нито дума — каза Ваялид, когато видя буреносните физиономии на близначките. — А сега изчезвайте.

Момичетата тръгнаха неохотно. Знаеше, че близначките щяха да намерят начин да си го върнат на Бети Сю, но се надяваше, че ще направят нещо, за което Ваялид можеше да си затвори очите. Харесваше близначките. Бяха смели момичета. А и тяхната защита беше превърнала Еси от нервно, затворено дете в щастливо, енергично момиче. Дори само заради това Ваялид беше в състояние да им просто много по-големи прегрешения.

Влезе в стаята на близначките, като очакваше да види парче хартия да се блъска в прозореца. С отвращение осъзна, че странният предмет, който вятърът леко полюшваше пред прозореца, са късите панталонки, които Джеф Рандолф бе носил на сутринта, когато го бе видяла да вдига тежести. Нямаше да забрави тази дреха до края на живота си.

Боже милостиви! Ако разбереше, щеше да бъде ужасен. Трябваше веднага да се качи при него и да му каже, преди някой да беше разбрал какво точно виси пред прозореца.