Лей Грийнууд - Ваялид

— Какво има, Корин?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Не можеш ли да почакаш? — Ами ако Джеф излезеше чисто гол от банята в коридора? Не се съмняваше, че е способен на подобно нещо просто за да я ужаси.

— Не — отговори момичето.

Ваялид сви рамене и тръгна по коридора.

— Добре. Върви след мен. Използвай тази — каза тя и посочи към втората тоалетна. — И не излизай, преди да съм ти казала.

— Да, ма’ам. — Корин изчезна зад вратата.

Ваялид застана пред вратата на банята, въпреки че всяка секунда някакъв вътрешен глас й повтаряше все по-високо и по-високо, че Джеф е гол и само една стена го дели от нея. Единственото, което трябваше да направи… Ваялид отказа да си позволи да завърши тази мисъл.

Беше събота и момичетата щяха да учат само половин ден. Ваялид щеше да бъде достатъчно заета да им намери работа за останалата част от деня. В неделя щеше да бъде още по-зле. Трябваше да прегледа списъка си със задачи, за да се увери, че ученичките й имаха достатъчно заетост.

Ваялид тъкмо бе започнала да прехвърля наум задачите, които щеше да им даде, когато Корин почука на вратата. Ваялид се ослуша, но откъм банята не се чуваше нищо. Тя се надяваше Джеф да е все още във ваната.

— Добре. Вече можеш да излезеш.

Корин отвори вратата и тръгна бързо по коридора. Вратата на стаята й едва се бе затворила зад нея, когато вратата на банята зад Ваялид се отвори. Тя се обърна и застана лице в лице с Джеф.

Първото нещо, което Ваялид усети, бе някакъв свеж аромат, примесен с миризма на сапун. Никога не бе предполагала, че един мъж може да мирише толкова хубаво. Опита да се овладее. Отстъпи назад.

— Помолих ви да почукате, преди да излезете. Защо отказвате да правите дори и най-дребното нещо, за което ви помоля?

— Извинете, забравих.

— Моля ви, вървете си в стаята. Момичетата започнаха да стават нетърпеливи. Току-що се разминахте с една от тях за няколко секунди. Благодаря на бога, че тя не ви видя.

— Не съм предполагал, че севернячките са такива моралистки. — Изражението му беше странно и Ваялид се зачуди какво ли щеше да й направи сега. Не знаеше дали вярва в онова, което казва, но бе уверена, че Джеф се опитва да я провокира.

— Ако ставаше дума само за мен, изобщо не ме интересува какво правите — излъга го нагло. — Но не мога да ви позволя да поставяте тези момичета в неудобно положение. Ако се разчуе, че сте се разхождали по коридора пред очите им, това ще се отрази зле на репутацията на училището.

Джеф повдигна вежди.

— Или ще увеличи молбите за прием.

— Господин Рандолф, вие напълно провалихте съня на момичетата. Моля, позволете ми да продължа да си върша работата.

— Мислех, че събота е почивен ден за всички.

— Момичетата нямат учебни часове, но моите задължения си остават непроменени. — Ваялид чу звука на асансьора от външната страна на сградата. — Очевидно това важи и за вас. Струва ми се, че първият ви товар със задачи току-що тръгна нагоре.

На Джеф сякаш не му се искаше да тръгне и това изненада Ваялид. Мислеше, че той живее заради работата си и за него не съществува нищо друго, освен работа.

— Предполагам, че сътрудниците ви вече са готови за работа и ви чакат в дневната — каза тя.

— Сигурно е така, щом като асансьорът работи, нали?

— Защо не ги оставите да си починат в събота и неделя?

— Те почиват в неделя.

— Но това е само един ден.

— Аз не почивам и толкова.

— Ако искате да се съсипете, като работите денонощно по седем дни в седмицата, аз нямам нищо против, но ми се струва, че някои от служителите ви биха искали да се видят със семействата си.

— И го правят всяка вечер, когато се приберат у дома си.

— Те работят толкова до късно, че когато се приберат, децата им вече са заспали, а вечерята отдавна е изстинала.

— Госпожице Гудуин, аз не съм асоциация за подпомагане на жените. Плащам добре на хората си. Ако работното време не им харесва, могат да си намерят друга работа.

— Не се учудвам, че сте принуден да търсите компания в работата си. Вие не сте човек и ви липсва състрадание към хората.

— Предпочитам да мисля, че не смесвам състраданието със сантименталността. Хората нямат нужда от тази безполезна емоция. Тя с нищо не подобрява живота им, но ги прави по-слаби.

— Не всички са толкова силни като вас, господин Рандолф.

— Може и да е така, но това не е основание да очаквате от мен да променя изискванията си към служителите.

— Но вие не можете…

— Този разговор не води доникъде. Двамата никога няма да постигнем съгласие по въпроса. Довиждане. Желая ви приятен ден.