Лей Грийнууд - Ваялид

— Господин Рандолф! Не ви ли е срам?

Лостът падна върху пода с оглушителен трясък. Цялата сграда се разтресе. Ваялид очакваше момичетата да се появят тичешком по стълбите, уплашени, че има земетресение.

— Никога не ми викайте, когато държа тежест над главата си. — Ако в стаята имаше и друг човек, освен мен, той можеше да пострада.

— Като се има предвид как сте облечен в момента, искрено се надявам, че никой няма да влезе в стаята ви. — На Ваялид й се стори, че той се изкиска, но тя не посмя да отмести ръката си, за да види дали не е сбъркала.

— Свалете си ръцете. Сигурен съм, че сте виждали мъже в много по-оскъдно облекло.

— Така е, но той ми беше брат.

— Е, аз не съм ви брат, но не съм по-различен от него.

— Не е същото.

— Надявам се да сте права. Мъжете в семейство Рандолф са известни със своите — как да го кажа — атрибути.

— Господин Рандолф! Знам, че нарочно правите това, за да ме ужасите. Според мен това е ужасно нечестно. Не мога да си тръгна, защото се страхувам, че някое от момичетата може да се появи, за да види какъв е този шум. Отказвам да си махна ръцете и да ви гледам. Ако го направя, ще имате пълното право да ме смятате за безочлива севернячка, каквато ви се иска да бъда.

— Тогава се обърнете и си свалете ръката. Ще ви кажа кога можете да се обърнете отново.

— Какво правите?

— Ще вдигна лоста още три пъти. Не съм си свършил упражнението.

— Господин Рандолф…

— Не говорете. Пречите ми да се съсредоточа.

Ваялид имаше нужда да говори. Трябваше да направи нещо, за да изхвърли спомена за тялото му от съзнанието си, но се страхуваше, че ще го запомни до края на живота си.

Ако видът на голите му гърди я бе завладял, то видът на голите му крака я бе довел почти до припадък. По гърдите си Джеф нямаше почти никакви косми. Лекото окосмяване на ръцете и краката му почти не се виждаше на утринната светлина и пред шокирания й поглед се откриваха напрегнатите мускули на мощните му прасци и бедра.

Но замайването й се дължеше най-вече на впитите му панталони. Джеф Рандолф беше много надарен мъж и тъй като Ваялид беше медицинска сестра, а не някаква слабоумна южняшка красавица, тя познаваше много добре мъжката анатомия и отлично знаеше за какво служи тази надареност.

Ваялид беше сигурна, че се е изчервила като домат и лицето й рязко контрастираше с медночервеникавата й коса. И което бе най-лошото, докато го слушаше как пъхти и си представяше напрегнатото му тяло с ясно очертаните мускули, тялото й започна да реагира както никога преди. Гърдите й набъбнаха и през тялото й премина гореща вълна на удоволствие. Това усещане се спря в стомаха й и причини пулсираща реакция, от която краката й омекнаха. Цялото й тяло трепереше. Едновременно й се струваше, че е много студено и много горещо. Искаше й се да седне, преди краката й да откажат да я държат. Когато лостът се удари в пода, тя подскочи.

— Обличам си халата — каза Джеф. — Вече можете да се обърнете.

Ваялид се обърна бавно, тъй като смяташе, че той може да и е излъгал, за да види как ще реагира. Когато обаче застана с лице към него, той вече бе облякъл дълъг бял халат, който покриваше тялото му изцяло.

— Защо не бяхте облекли това вчера?

— Вчера го нямах. Също както нямах и своя кърпа и сапун.

Смяташе да слезе долу и да се изкъпе! И нямаше никакъв начин да го разубеди.

— Чакайте! Искам да се уверя, че момичетата са си по стаите.

— Те сигурно все още спят.

— Не и след като започнахте да подхвърляте петдесет килограма желязо по пода. Не слизайте долу, преди да съм ви извикала. — Ваялид се надяваше, че Бет ще остане в стаята си. Изобщо не й се искаше да види отново някоя жена да пищи или да припада.

Точно както се бе опасявала, момичетата вече бяха будни и разговаряха шепнешком, като се чудеха какво става.

— Както вече сте се досетили, това беше господин Рандолф. Той ще слезе долу, за да се изкъпе. Затова искам всички вие да си останете по стаите, докато не ви кажа, че можете да излезете.

— Коя баня ще използва? — поинтересува се Бети Сю.

— Не знам — отвърна Ваялид, като се чудеше каква ли пакост е намислила Бети Сю.

— Не мога да се къпя във вана, която е била използвана от мъж.

Ваялид се опита да превъзмогне лошото си предчувствие и каза: — Ако хвана някоя от вас извън стаята й, преди да съм ви дала разрешение да излезете, ще я накарам да остане тук един ден след вдигането на карантината.

Всички глави изчезнаха. Очевидно момичетата усещаха заточението си със същата сила, с която го усещаше и Ваялид. Тя изчака една минута, но никой не посмя да подаде глава. Изглежда, че всички се бяха успокоили.