Лей Грийнууд - Ваялид

— Но.

— То ми носи печалби.

— И защо ти трябват толкова много пари?

— За да можем да се върнем във Вирджиния.

— Цялото семейство ли имаш предвид? — попита Ваялид.

— Да.

Значи това бе причината той да работи денонощно.

— Но защо искаш да се върнеш там? — Джеф я погледна, сякаш бе умствено изостанала, и Ваялид поясни: — Та ти си президент на банката. Единият ти брат е преуспяващ бизнесмен, другият притежава най-печелившия хотел в Денвър, а останалите са собственици на ранча. Всеки си има свой живот и семейство. Защо тогава ще искат да се върнат във Вирджиния?

Джеф се наведе напред и очите му заблестяха пламенно:

— Ти смяташ ли да останеш в Денвър?

— Не.

— И къде искаш да отидеш, когато се махнеш оттук?

— Обратно у дома. Има нещо, което искам да направя — отвърна Ваялид.

— Не можеш ли да го направиш някъде другаде?

— Предполагам, че мога.

— И въпреки това искаш да се върнеш у дома си.

— Да.

— Защото там е твоят дом — каза Джеф.

— Ами… да.

Той се облегна назад с очевидно задоволство, че бе успял да изясни становището си. За Ваялид нещата обаче не бяха едни и същи.

— Аз нямам никаква причина да остана в Колорадо. Нямам нито семейство, нито финансова империя. Твоето семейство не се е връщало във Вирджиния цели двайсет години. За толкова време много неща там са се променили. — Не го попита за дома му, защото нещо й подсказваше, че той е бил унищожен.

— А сега ми кажи защо не си омъжена.

Джеф не обърна внимание на забележката й. Бе казал всичко, което бе сметнал за необходимо, и нямаше намерение да говори повече за себе си.

Ваялид не беше сигурна защо й се искаше да отговори на Джеф; единственото, в което бе сигурна, бе, че всеки път, когато се приближеше до него или го погледнеше в очите, сякаш нещо я омагьосваше. Знаеше, че трябва да изпитва срам, но докато вниманието, което той й отделяше, я караше да се чувства, като че ли бе единственият човек на света, това просто не я интересуваше.

Не беше сигурна какво точно да му отговори. Можеше да му каже, че просто не е искала, или че никой не е поискал ръката й, но и в двата случая щеше да го излъже, а усещаше, че щеше да разбере, че го лъже.

— Предполагам, че моментът не беше подходящ. А когато реших, че му е дошло времето, вече бе твърде късно.

— Не ставай смешна. Ти си красива жена и си все още млада. На колко си години все пак?

Никакво чувство за такт ли нямаше този човек? Не осъзнаваше ли, че една жена на нейните години нямаше желание да обсъжда възрастта си?

— Вече ти казах.

— Забравих.

Хората винаги забравяха възрастта на старите моми.

— На двайсет и девет и отдавна съм прехвърлила подходящата за брак възраст.

— Аз пък съм на трийсет и седем и смятам, че съм в най-подходящата за брак възраст.

— Съмнявам се, че някое шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче би се съгласило с теб — отвърна тя малко по-рязко. Той я погледна с неприкрита изненада.

— За бога, аз нямам намерение да се женя за дете.

— Това е най-подходящата за брак възраст за жените. — Не знаеше какво си мислеше той, но бе очевидно, че е успяла да го изненада. Толкова по-добре. Зарадва се, че не беше единствената, която губеше самообладание по време на безкрайната им вечеря. — Ако не искаш толкова млада жена, каква търсиш?

Джеф я погледна по начина, по който според нея би погледнал някой новоназначен служител в банката, който току-що е объркал първата поставена му задача.

— Нямаш право да ми задаваш повече въпроси, преди да си отговорила на моите.

— Това е дълга и тъжна история — започна неохотно тя. — Ще си помислиш, че търся съжаление.

— Никога не съжалявам хората. Съжалението само ги кара да се въргалят в собствената си безпомощност.

Дано никоя жена не го е обичала истински, защото в противен случай животът й би представлявал нещастна поредица от неизпълнени надежди. Ваялид се зачуди дали той наистина се интересуваше защо не се е омъжила. Джеф не беше човек, който си позволяваше да любопитства само заради самото любопитство, но той със сигурност не се интересуваше от нея.

— Когато бях деветгодишна, брат ми се присъедини към армията на Съюза. Баща ми беше лекар и го мобилизираха, за да се грижи за ранените. Беше отличен лекар, но имаше слаба воля. През целия си живот разчиташе на майка ми. Тя му помагаше да се грижи за военнопленниците, но заболя от дизентерия и почина. Тогава армията позволи на баща ми да се върне у дома, но той вече не бе същият. Постоянно говореше за купищата ръце и крака, които се събирали на камари пред лекарските палатки след сражение, за мъже, които загинали по бойните полета, защото никой не можел да стигне до тях, за мъже, на които никой лекар не бил в състояние да помогне и които крещели в агония, докато не настъпела смъртта. Единствено пиенето го караше да забрави всичко това.