Лей Грийнууд - Ваялид

Беше минало доста дълго време от момента, когато беше оставала сама с мъж, който възбуждаше у нея чувства, различни от това, как ще изтрае да го слуша, докато вечерта свърши. Сега, когато беше сама с Джеф, в съзнанието й нахлуваха мисли, за които си казваше, че са опасни.

Но тя не беше на себе си тази вечер. И всъщност тези мисли не бяха опасни за жената, която се чувстваше, че е в този момент.

Джеф отвори бутилка вино. Ваялид постави ръката си върху чашата. Забеляза, че гарафата от кристал до него беше пълна с мляко.

— Защо не си налеете от него?

— Пиенето унищожи татко. Медисън пие коняк само от време на време, но всички ние останалите от семейството въобще не пием.

— Аз също ще пия мляко. — Ваялид не знаеше защо каза това. Не беше пила мляко с яденето от времето, когато беше малко момиченце.

— Сигурна ли сте? Това е чудесно вино. Тейлър го е изпратил специално за вас.

— Баща ми също пиеше много, докато не се пропи напълно. Не мога да се докосна до вино след това, което му се случи.

За един кратък миг Ваялид усети, че помежду им има нещо общо. Но след това всичко изчезна така бързо, както се беше появило.

Ваялид си взе по малко от всеки съд с ядене, но всъщност вниманието й беше концентрирано върху Джеф, а не върху храната. Не можеше да го разбере. Усмихваше й се, докато й сервираше, но разговорът се ограничаваше единствено до описание на съдържанието на всеки отделен съд и във въпроси колко да й разсипе. Тя се чудеше дали той просто не знаеше как да се държи в компанията на хора, за да води един обикновен разговор, или просто нямаше какво да й каже. Но скоро Ваялид реши, че просто няма какво да й каже. Мъжът си сервира и започна да се храни. Докато стоеше на масата и мълчаливо го наблюдаваше, Ваялид усети, че магическата атмосфера, която й се струваше, че е обвила всичко, изчезна. Имаше чувството, че те са двама души, които седят в една и съща стая, но са разделени от невидима бариера.

Млякото беше студено, а храната — вкусна, просто великолепна.

— Никога не съм опитвала такава чудесна храна. — Ваялид, се надяваше, че похвалата към брат му може да го накара да започне да говори.

— Ъхм.

В семейството й имаха навик да говорят по време на ядене. Но явно Джеф беше решил да избягва всякакви разговори, докато се храни. Ваялид усети как я обхваща разочарование. И последната искрица от възбуда изчезна. Джеф пак си беше много симпатичен, но магията беше изчезнала. Тя беше поканена на вечеря и ако не започнеше да се храни, яденето щеше да изстине. Забеляза, че върху салфетките има монограм. Хотел „Уиндзор“. Най-изисканият и най-луксозен хотел в Денвър. Беше открит през лятото и оттогава насам винаги беше пълен.

— Значи вашият брат е един от готвачите в хотел „Уиндзор“.

— Да.

— Чух, че това е един от най-скъпите хотели в Денвър.

— Така е. Брат ми е собственикът.

— Брат ви е собственик на хотел „Уиндзор“?

— На половината от него. Жена му е собственик на другата половина.

Ваялид вече не беше гладна. Явно мястото й не беше тук. Тя не знаеше с какво се занимава бащата на близначките, нито какво прави чичо им Медисън, но явно всички бяха много богати. Очевидно всички от рода Рандолф бяха богати.

Как ли се чувства човек, който може да си купи всичко, без дори да си помисли за цената. Дори когато баща й беше добре и работеше, тя винаги трябваше да внимава с парите. Трудно беше да не почувстваш малко завист при вида на такова богатство.

— Храни се.

— Не мога повече.

— Не е възможно. Има и десерт.

— Бихме могли да го изпратим долу на момичетата. Те никога не са получавали нещо такова за ядене.

— Няма достатъчно за шестнайсет деца. Освен това на тази възраст те не осъзнават вкуса на храната. Просто искат да поглъщат огромни количества.

Все пак може би онова, което си беше помислила за тази вечеря, не беше истина. Джеф никога не се беше опитвал да покаже, че зад поканата му се крие нещо друго освен любезност. Да си помисли, че има нещо друго, си беше нейна грешка. Време беше да спре да си фантазира. А и беше твърде стара за такива неща.

— Очевидно вие не сте живели в близост с момичета. Може и да нямат чувство за вкуса на храната както възрастните, но аз постоянно трябва да ги карам да се хранят повече.

— Защо?

— Страхуват се да не напълнеят. Дори вече се тревожат дали ще си намерят съпрузи.

— Боже господи, та те са просто деца!

— Всяка жена, независимо на колко години е, много рано научава, че трябва да си намери подходящ съпруг.