Лей Грийнууд - Ваялид

Джулиет слизаше надолу по стълбите. Спря се точно пред Ваялид.

— Чичо Джеф каза, че ще вечеряте с него. Той каза, че да вечеряш с врага не може да е по-неприятно от това да вечеряш с шестнайсет бърборещи женски.

— И освен това той каза, че обещава да не е разсъблечен на вечеря — добави Аурелия с дяволита усмивка.

— Джулиет, кажи му, че му благодаря за поканата, но че ще вечерям с шестнайсетте бърборещи женски.

— Няма да му се хареса — каза Аурелия, докато Джулиет вземаше стълбите по две.

— Не съм и очаквала. А сега по-добре ще е да сядате на масата. Еси има нужда от вас.

— Ако тази ужасна Бети Сю каже само една дума…

— Сигурна съм, че няма да каже. Но вие трябва да се опитате да не я дразните. Тя не е много по-различна от вас по отношение на послушанието и пазенето на тишина.

— Ние от рода Рандолф никога не пазим тишина — каза Аурелия. — Обичаме да се открояваме.

— Този вид поведение може да е подходящ за малки момчета, но за момичетата не знам…

— Татко казва, че момичетата трябва да са смели като момчетата.

— Какво казва майка ви? — попита Ваялид, сигурна, че Джордж Рандолф би могъл да даде малко по-друг съвет на дъщерите си.

— Мама казва, че ако наоколо няма жени, мъжете щяха да бъдат животни. Освен това казва, че мъжете от рода Рандолф щяха да бъдат от най-лошите животни.

— Бих искала да се срещна с вашата майка. Тя, изглежда, е невероятна жена.

— Чичо Медисън казва, че мама е татарка. Аз не знам какво значи това, но леля Фърн много се смее, когато чуе тези думи.

Независимо от усилията, които беше положила, Ваялид не беше успяла да научи близначките да вървят спокойно. Техният свят се движеше в галоп.

— Чичо Джеф каза, че ако не се качите, ще слезе долу. Каза ми да ви предам, че не си спомня какво е направил с ризата си.

— Но това е шантаж! — Ваялид не си даде сметка, че говори на глас.

— Той ми каза да ви предам и това също.

С всяка измината крачка нагоре Ваялид чувстваше, че сърцето й започва да бие по-учестено. Не можеше да разбере дали причината е в това, че не се движи много и не е във форма (думите на Джеф отекваха в съзнанието й), дали от страх или защото беше развълнувана? Каза си, че не й е работа да отива някъде, където е много близо до него. Каза си, че ще използва отиването си там, за да си изясни някои неща. Каза си също, че той не би си позволил да слезе долу без риза на гърба си. Но в същото време си даде сметка, че може да го направи все пак.

Време беше някой да му даде урок и да му покаже, че той не може да кара другите хора да се съобразяват с желанията му — независимо от това дали те искат или не. Време беше да разбере, че загубата на ръката му не е повод винаги да се надява на отстъпчивостта на хората.

Когато стигна до горната площадка и влезе в стаята, тя замръзна на място. Беше сложил масата в средата на стаята, отрупана с неща, които Ваялид не беше виждала от години — два сребърни свещника със запалени свещи, кристални чаши, бутилка вино и различни лакомства. В този момент той излезе от една друга стая, като носеше някакъв друг съд.

— Брат ми изпрати всичко това от своя хотел — каза Джеф, като се извиняваше. — Той е много добър готвач. Ще бъде грехота да не се изяде.

Джеф изглеждаше малко нервен, сякаш все още очакваше Ваялид да му откаже. Тя от своя страна беше имала точно това намерение, но когато видя всичко, усети как резервираността й се стопява. Беше развълнувана, че този мъж си е направил толкова много труд. Трябваше да е заради нея. Никога не би го направил само за себе си.

— Всичко това дойде с асансьора? — попита тя, докато бавно се приближаваше към масата с широко отворени от учудване очи.

— Абсолютно всичко, което виждаш на масата.

— Учудвам се, че не сте побягнали с него.

— Страхувам се да не бъда арестуван. По лицето на Джеф пробягна лека усмивка. — Доста неудобно за човек с моето положение. Освен това сега, след като съм се наредил, откривам, че не е толкова лошо. Без да има кой да ме прекъсва постоянно, мога да свърша два пъти повече работа.

Ваялид се остави той да й издърпа стола и да й помогне да седне. Вече беше забравила всяка дума, с която мислеше да го укори. Голите стени почти не се забелязваха на светлината от свещите и Ваялид имаше чувството, че се намира на някакъв вълшебен остров. Училище „Улф“, госпожица Сетъл, момичетата, всичко сякаш изчезна и й се стори, че е дребно и незначително. Джеф й беше много симпатичен, но сега наистина отговаряше на представата на всяка жена за принца от приказките. Беше си облякъл нова риза и си беше сменил сакото. Косата му беше сресана. Мислено си казваше, че не трябва да отдава прекалено голямо значение на тази покана. Господинът е самотен и това бе израз на любезност. Нищо друго. Но Ваялид не беше в състояние да спре онова потръпва не, което усещаше в стомаха си и което явно нямаше да изчезне през цялата вечер.