Лей Грийнууд - Ваялид

— Ще ми се притечете ли на помощ? Не? Може би ако първо си затворите очите?

Ваялид си наложи да си тръгне. Не можеше да има доверие в себе си, ако останеше дори и една минута още при Джеф. Не можеше да разбере как ставаше така, че когато я дразнеше, губеше контрол, но в този момент беше на ръба да го загуби напълно.

— Бети Сю се държа така, защото искаше да е гадна — каза Аурелия в момента, в който Ваялид влезе в стаята.

— Тя винаги прави такива неща — обади се Джулиет.

— Каза, че татко никога няма да дойде — каза Еси. — Че той не бил нищо друго, освен един стар трапер, който имал късмет, че попаднал на злато, когато поставял капани за бобри в гората. Но не е вярно, госпожице Гудуин. Татко отива на работа в службата точно както този господин.

— Господин Рандолф — уточни Ваялид.

— И освен това той каза, че татко ще дойде да ме види. Бети Сю не е права, тази проста, стара коза.

— Слушайте, момичета. Ще се наложи господин Рандолф да бъде тук още няколко дни. Не можем да позволим това, което стана тази сутрин, да се случва всеки път, когато той реши да използва банята. Трябва да ми помогнете.

— Как?

На Ваялид й се искаше да знае как. Не си правеше илюзии, че Джеф би могъл да се сработи с момичетата повече отколкото с нея.

— Бих искала една от вас да го наблюдава. Известете ме, когато той има намерение да слезе долу. И преди всичко не обръщайте внимание на онова, което ви казва Бети Сю или някое друго момиче. Точно сега те са твърде възбудени, за да мислят, преди да говорят.

— Госпожице Гудуин.

Едно от по-големите момичета беше застанало най-отгоре на стълбите и оглеждаше целия салон, за да види дали господин Рандолф не е наблизо.

— Не искам никоя от вас да идва тук, докато аз не ви кажа.

— Нося ви бележка от госпожица Сетъл. Бет каза, че ще искате да я видите веднага.

— Благодаря ти, Корина. А сега веднага се върни при другите. Кажи на Бет, ако има други съобщения, да ги донесе самата тя.

— Добре, госпожице Гудуин.

Ваялид наблюдаваше момичето, докато то не тръгна надолу по стълбите. После, вместо да се върне в стаята на близначките, отвори писмото, което беше кратко и точно:

„Извини ме за закъснението, с което отговарям на писмото ти, но то почти ме остави без дъх. Не мога да си представя как такова изключително събитие като това господин Рандолф да бъде поставен под карантина може да се случи на нашето училище.

Как можа да позволиш такова нещо?

Направи всичко, което е по силите ти, за да се чувства той удобно. Позволи му да използва сградата без никакви ограничения, както и персонала. Същото се отнася и за теб.

Момичетата да са далече от него.

Ваялид почувства, че настръхва, когато прочете бележката. Госпожица Сетъл не само я държеше отговорна за положението, но и очакваше, че Ваялид ще се справи със ситуацията, така че да няма лоши последствия — за госпожица Сетъл, за училището.

„Позволи му да използва сградата без никакви ограничения, както и персонала.“

Не съществуваше възможност да не му позволи тези неща дори и да искаше. Той беше човек, свикнал всичко да става така, както сам реши. Що се отнасяше до това момичетата да не разберат за присъствието му тук, неговото разкарване насам-натам полуоблечен едва ли можеше да остане незабелязано. Момичетата едва ли щяха да говорят за нещо друго, освен за това, в продължение на цели месеци.

„Същото се отнася и за теб.“

Ваялид нямаше да позволи на съзнанието си да работи върху тази мисъл. Освен това, ако господин Рандолф продължи да се държи по същия начин както досега, щеше да е щастлив, ако тя не го убие в собствената му стая. Ваялид погледна към затворената врата на банята. Съмняваше се дали госпожица Сетъл я е имала предвид в бележката, но Ваялид реши да не й казва до каква степен се е възползвал от гостоприемството им господин Рандолф.

Вратата на банята се отвори и той излезе полуоблечен. Понеже не поспря, за да види дали има момичета в коридора, Ваялид реши, че е живял твърде дълго сам, за да има навик да мисли за другите хора, което беше доста тъжно. Беше избухлив човек, но вероятно щеше да се намери жена, която нямаше да обръща внимание на ръката му и на лошия му характер и щеше да открие доброто у него. Еси го направи за по-малко от ден.

Джеф изглеждаше великолепно след банята. Косата му беше като залепнала за темето. Кожата му беше мокра и това още по-силно подчертаваше мускулатурата на тялото му. Ваялид не обръщаше внимание на ръката му. А и как би могла, след като тялото му беше толкова великолепно. Ужаси се, когато разбра колко дълбоко й влияе физическото му присъствие. Винаги си беше мислила, че умът и сърцето на един мъж ще бъдат единствената важна част от него. Всъщност нали тялото беше просто един съд. Само че опаковката на господин Рандолф беше толкова великолепна! Тя разбираше, че е напълно невъзможно да мисли за лошото съдържание.