Лей Грийнууд - Ваялид

— Можете да кажете на момичетата да излязат от укритието си. — Джеф тръгна срещу Ваялид. Малко от подигравката в гласа му беше изчезнала. — Очаквах, че ще си скриете главата под възглавницата. Нима жените от Масачузетс не се ужасяват от гледката на мъжкото тяло?

— Какво знаете вие за Масачузетс или за жените от там?

От очите му изчезнаха веселите искрици и на тяхно място дойде ледена твърдост.

— Бях затворник на Конфедерацията там в продължение на две години. Жените в града близо до затвора отказваха да се грижат за нашите ранени.

— Не мога да повярвам. Никой не би могъл да бъде толкова жесток.

Ваялид видя свирепото изражение на Джеф.

— Войната е жестока. Тя променя хората, дори и жените. — Той се обърна и започна да се изкачва по стълбите.

Още една причина да мрази жените янки. Ваялид се почуди дали някога би простил на тези жени, дали някога ще спре да си мисли, че и тя е като тях. Искаше да му докаже, че е по-различна, но не знаеше как.

Джеф смачка бележката на топка и я изхвърли през прозореца. Братята му никога нямаше да се научат да си гледат работата и да не се месят. Тейлър беше същият. Вместо да му изпрати една проста вечеря, каквато Джеф беше поискал, той му беше изпратил храна като за цял банкет и дори му беше предложил да покани учителката и да вечеря с нея.

„Може би така ще се подобри представата за семейството ми в нейните очи.“

Никога не го е било грижа за представата на хората за семейството им. Просто се опитваше да подразни Джеф и наистина го беше постигнал.

„Фърн казва, че си кучи син. Нищо ново под небето, но поне заради близначките, както и заради всички нас останалите, особено ако Роуз реши да обяви война, се опитай да се държиш като джентълмен.“

Тейлър не можеше да си представи какво е това да слушаш гласа на госпожица Гудуин, който да ти напомня за тези две години в затвора, и да имаш чувството, че това е било вчера. Опитваше се да не показва яда си и да не го насочва към нея. Ако я гледаше в очите, ако тя се усмихваше, би могъл да сдържа лошия си нрав. Но когато тя заговореше, акцентът й му напомняше за онези жени, които бяха му обърнали гръб по време на войната. Правеше всичко възможно да не избухне. Изминалите петнайсет години не можеха да притъпят спомена за студа и влагата, за стенанията и виковете на умиращите около него, за мириса на изгоряла човешка плът. За телата, които се изнасяха, студени и вкочанени, за да бъдат погребани в плитки общи гробове. Не можеше да забрави болката в ръката си. Имаше моменти, в които му се искаше и той да е мъртъв. Но по-силно беше желанието му да живее, за да докаже, че е по-силен, да докаже, че те не могат да убият духа му така, както се бяха опитали да убият тялото му.

Омразата беше поддържала живота на Джеф през двете страшно студени зими в затвора. Мислеше, че я е забравил, но тя го навестяваше понякога. Подразни се от желанието на Тейлър да бъде любезен с Ваялид. Опитваше се да не я обвинява. Но тя му действаше като онази малка искрица, която е необходима, за да се възпламени барутът на натрупаната омраза.

В един от килерите Джеф намери стабилна дъбова маса. Доволен, че Ваялид не е тук, за да го види как се мъчи да я издърпа от стаята, я постави на краката й и оправи плота. Започна да пренася храната от асансьора и да я поставя на масата. Беше толкова абсурдно да се изпраща толкова много храна. Тя беше много дори за двама души. Тейлър беше изпратил храна за петима. Масата беше отрупана с кристал, сребърни прибори и фин порцелан и изглеждаше, сякаш човек се намира в хотела на брат му. Вероятно Ваялид не беше сядала на такава маса от времето, когато беше напуснала Масачузетс. А и как би могла, след като е затворена с шестнайсет малки момичета? Най-вероятно тя се хранеше с безвкусни зеленчуци, варено месо и от всичко това я болеше стомах.

Джеф погледна отрупаната с храна маса. Никога не би могъл да изяде всичко сам. Но той се беше държал доста грубо с Ваялид. Вярно, че беше забравила да му каже за карантината, но беше оставена сама да се грижи за шестнайсет момичета. Истинско чудо, че не си беше загубила ума все още.

Нито веднъж не си беше изпуснала нервите, макар че той беше направил всичко възможно, за да я провокира. Нямаше да го заболи, ако се опиташе поне веднъж да бъде любезен с нея. Време беше да й покаже, че и той може да потиска лошия си характер.

Все още обаче се колебаеше дали да я покани да вечерят заедно. И без това през следващите дни ще трябва дълго да са заедно. Не му се искаше да скъсява дистанцията помежду им. Ако направеше така, че да се сближат, това неминуемо щеше да доведе до очаквания от нейна страна. А надеждите на жените винаги бяха свързани с женитба.