Лей Грийнууд - Ваялид

Но за да бъде справедлив, той си даде сметка: Ваялид никога не беше показала, че има желание да приеме неговите симпатии. Погледна още веднъж към масата. Почувства се глупаво да седне така сам. Почувства се и като егоист да задържи такава хубава храна само за себе си. Може би пък няма да е толкова лошо да поговори час и нещо с нея. Джеф не искаше да говори за момичетата или пък за семейството. Всъщност нямаше и много значение. Ако се окажеше, че го отегчава, просто нямаше да я кани пак, независимо колко много храна изпращаше Тейлър.

Е, добре, ще я покани. По този начин дори щеше да й направи услуга, като й даде да се измъкне поне за час от момичетата. Двамата не се харесваха, но тя едва ли щеше да му откаже да дойде.

А може би щеше да го направи? Тази жена имаше достатъчно кураж да направи каквото пожелае, особено ако това ще го подразни. А той би се подразнил, ако тя му откажеше. Знаеше защо гордостта му беше толкова ранима, но от това нещата не се променяха. Не можеше да приеме лесно отказ на някоя жена, така както не можеше да се примири с неуспех в бизнеса си.

Знаеше как да постъпи в този случай. Не съществуваше жена, която би могла да пренебрегне Джеф Рандолф — включително и Ваялид Гудуин.

— Всичко е вярно — каза Ваялид, като подаде листа на Еси. — Как успя? Винаги ти е било трудно да се готвиш по математика.

— Чичкото ми помогна.

Ваялид не се беше качвала горе през целия ден. Джеф Рандолф не беше слизал долу, но все нещо постоянно й напомняше за присъствието му тук. Ето, това, че беше помогнал на Еси отново й напомни за него.

— Казва се господин Рандолф, Еси. Ако ще продължаваш да го посещаваш, трябва да запомниш името му.

— Той каза, че за него няма значение как ще го наричам.

— Може и да е така, но ти трябва да знаеш имената на хората. Това е израз на любезност. Разбра ли всичко, което ти казах? — Ваялид посочи към тетрадката по математика.

— Ъхъ. Господин Рандолф ме накара да реша всички задачи сама. Каза ми, че никога не трябва да завися от другите хора.

На Ваялид й се искаше господин Рандолф да си запази философските заключения за себе си. На Еси и без това й беше достатъчно трудно да свикне без баща си.

— Обясни ми.

На Ваялид й бяха необходими само няколко минути, за да разбере, че Еси наистина разбира урока. Чудеше се какво специално има у нея, което караше Джеф да бъде мил с нея. Той дори към собствените си племеннички не се отнасяше толкова добре, колкото с Еси.

— Горда съм с теб — каза Ваялид, когато детето свърши с обясненията. — Надявам се, че и в бъдеще ще се справяш добре.

— Господин Рандолф каза, че ако не разбирам нещо, мога да отида и да го попитам.

Ваялид се чудеше дали господин Рандолф си даваше сметка какво ще се случи с Еси, когато той си тръгне. Явно не можеше да разбере, че човек не може да спечели доверието на едно дете и след няколко дни да изчезне, без това дете да бъде дълбоко наранено. Възможно е, понеже беше сам, да има нужда от Еси така, както тя имаше нужда от него. Но Джеф трябваше да разбере, че той по-лесно би могъл да свикне със загубата на приятел, отколкото Еси.

Ваялид се чудеше всъщност дали тези нейни разсъждения бяха верни. Може би той имаше нужда от някой близо до себе си не по-малко, отколкото Еси имаше нужда да повярва, че баща й я обича.

— Ето, че Бет вика всички на вечеря. — Ваялид стана от стола. — По-добре побързай, защото другите момичета ще изядат всичко, преди да си отишла.

— Това повече няма да става. — Еси се усмихваше. — Аурелия и Джулиет казаха, че ще ми пазят място до тях.

Ако господин Рандолф беше успял да накара близначките да вземат Еси под свое крило, той беше направил голямо добро на детето. Никой освен Бети Сю не искаше да приеме за приятелки близначките Рандолф. Дори и чичо им да не беше Рандолф, те пак биха отстоявали своето.

Ваялид се чудеше дали да се храни с момичетата, или да не се качи в стаята си. В интерес на истината не й се искаше да направи нито едното, нито другото. Чувстваше се обхваната от някакво безпокойство. Би дала заплатата си за цял месец само да имаше възможност да напусне сградата за няколко минути.

Въздъхна. И тя както господин Рандолф беше един затворник тук, само че беше тук от десет дни, докато той — само от един. Чудеше се как ли ще стои затворен четири дни.

„Не ставай глупачка. Четири дни са нищо в сравнение с това да си затворник в продължение на две години.“

Онова, което беше чула за страданията в затворите беше достатъчно, за да й се повдигне. Не можеше да си представи как някой с толкова сериозна рана би могъл да преживее в затвора или пък как някоя жена би могла да откаже да се грижи за ранен човек, независимо дали той е от Конфедерацията или от янките. Нищо чудно, че Джеф Рандолф беше ядосан на целия свят и по-специално на янките. Ваялид нямаше толкова сериозни причини за това и все пак и тя имаше насъбрани лоши чувства към хората от юга.