Лей Грийнууд - Ваялид

— Вие научихте ли този урок?

Ваялид почувства, че се изчервява.

— Да, но за себе си избрах да върша други неща.

— Какви?

— Да се грижа за брат си и за баща си.

— А сега има ли за кого да се грижите? — попита Джеф.

— Не.

— Тогава защо не сте омъжена? Вие сте много хубава.

Нима Ваялид не беше толкова привлечена от Джеф, та дори да забрави, че такъв въпрос не би трябвало да бъде задаван от един джентълмен на една дама? Но той никога не би си помислил, че една янки може да бъде дама. Каза си, че сигурно ще е безсмислено да се опитва да го накара да разсъждава по друг начин.

— Не ми казвай, че никой не ти е правил предложение. Просто няма да ти повярвам.

Ваялид винаги се беше опитвала да избягва въпроси, отнасящи се до нея самата. Повечето хора бяха достатъчно възпитани, за да не я разпитват. Животът й не засягаше никого и си беше само нейна работа. Но очевидно Джеф Рандолф не принадлежеше към тази група.

— Защо не? — попита тя.

— Току-що казах. Ти си хубава.

— Това ли е всичко, което се изисква от една жена? Да бъде хубава?

— Аз нямам съпруга.

— А ако имаше, ако трябваше да избереш някоя утре?

— Не.

— Какво друго ще търсиш у един човек?

Джеф остави вилицата си на масата. Явно нямаше желание да й отговори. Но ако й задаваше лични въпроси, тя също имаше право да го попита. Освен това колкото по-дълго говореше той, толкова по-дълго можеше тя да отлага своя отговор.

Джеф донапълни чашата си с мляко и каза:

— Трябва да е мила и любезна, да говори тихо, да е грижовна. Да се справя с домакинството. Но преди всичко да е дама.

Джеф няма големи претенции, помисли си Ваялид саркастично. Ако и жените имаха подобни изисквания към мъжете, в цялата страна годишно нямаше да има повече от десетина женитби.

— Намерихте ли такава жена в Денвър? — попита Ваялид.

— Не съм търсил.

— Защо?

— Когато си избера жена, тя ще е истинска дъщеря на Юга.

— Нима тук няма истински дъщери на Юга? — Тя се надяваше гласът й да не звучи прекалено заядливо, но изискванията му бяха просто абсурдни.

— Никога не бих си взел за съпруга жена, която е дошла в Колорадо. Ще изчакам, докато се върна във Вирджиния.

Джеф наистина беше сериозен по този въпрос. Той вярваше, че ако една жена напусне Юга, характерът й може да се промени. Дали някога се е замислял колко самият той се е променил през тези петнайсет години, през които не е живял във Вирджиния? Разбира се, че не беше. Мъжете никога не се замисляха. Те предполагаха, че са точно онова, което искат да бъдат.

— Да не би да искаш да кажеш, че една добра жена от Юга не може да живее другаде освен там?

— Да, може и така да се каже. Майка ми е отишла в Тексас, но не е могла да издържи там. Умряла е след две години.

— Но Тексас е част от Юга.

— Истинският юг е Вирджиния и Каролина, а може би и част от Джорджия.

Ваялид си помисли, че Джеф има нужда от урок по география и по история, но на глас каза:

— Къде си роден?

— Във Вирджиния.

— Защо напуснахте това място?

— Ти задаваш много въпроси, а все още не си отговорила на моите.

— Аз не те познавам. Не мисля, че би трябвало да коментирам с напълно непознат човек защо не съм омъжена.

Джеф погледна към жената над ръба на чашата си. Ваялид не си спомняше някога мъж да я бе оглеждал над чаша мляко и това правеше ситуацията да изглежда някак си смехотворна.

— Няма да се измъкнеш, като ми даваш умни отговори. Въпреки това ще ти кажа, че баща ми беше жестоко копеле и голям пияница. Когато уби най-добрия си приятел, съседите ни решиха, че не искат да живеят в близост до него. Те се съгласиха да изплатят дълговете му, ако той се премести да живее в Тексас.

Ваялид не знаеше какво да каже. На Джеф сигурно му е било трудно да бъде изгонен от дома, който е обичал.

— Как се озовахте в Денвър?

— Когато ранчото ни донесе малка печалба, трябваше да я инвестираме някъде. Първия път вложихме парите си в Чикаго, а сега дойде ред и на Денвър. Следващия път може би ще бъде Сан Франциско.

— Ти къде искаш да отидеш?

— Няма значение, стига да печеля.

— Но досега трябва да си спечелил доста. Не искам да ти се бъркам в работите, но близнаците казаха, че банката е твоя.

— Банката е собственост на семейството.

„Заедно с няколкото ранча и хотел «Уиндзор»“ — помисли си Ваялид.

— Смяташ ли да създадеш втора банка в Сан Франциско?

— Съмнявам се. Банковото дело не ме интересува много.