Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид се запита какъв ли човек е бил баща им и какво ли е направил, за да вкорени в синовете си толкова силно желание за изкупление.

— Затова ли работите толкова много в банката?

— Това ми е работата — отговори той. — Така си изкарвам прехраната.

Но Джеф бе свалил гарда си за малко и Ваялид бе успяла да види, че той има нужда да се чувства необходим на някого. Работата му в банката беше просто неговият начин да се чувства преуспял. Тя не знаеше кое е по-важно за него — нуждата да преуспее заради баща си или нуждата да преуспее заради ръката си. Ваялид не беше сигурна дали това изобщо имаше някакво значение. И в двата случая бремето беше непоносимо и изтощаваше Джеф Рандолф.

— Тогава трябва да намерите нещо, което да вършите за удоволствие — каза тя.

— Аз обичам работата си.

— Може би, но работите твърде много и това ви прави раздразнителен. Ако продължавате в същия дух, вероятно няма да доживеете до петдесет. А сега мисля, че е време да си тръгвам, преди да съм казала още нещо. Благодаря ви за вечерята. Надявам се някой ден да мога да се срещна с брат ви, за да му кажа колко много ми харесва храната му.

— Винаги можете да го намерите в „Уиндзор“.

— Сигурна съм, че там ще се чувствам не на място. Между другото, утре сутрин ще имаме църковна служба в параклиса. Ще затворят балкона, за да можем да го използваме. Можете да се присъедините към нас, ако желаете.

— Не съм влизал в църква от двайсет години.

— Значи е крайно време да го направите. Предполагам, че отдавна не сте пели.

— Аз не пея.

— Колко жалко. Момичетата обичат да пеят. Ще бъдете обграден от ужасна какафония.

— Не, няма. Утре ще работя.

— Сигурно можете да се отделите от работата си за един час.

— Не мога да карам служителите си да ме чакат, докато аз самият пея химни. Ако започна да си почивам всяка сутрин, конкуренцията ще ме изпревари.

Ваялид се втренчи в него.

— Вие ми казахте, че служителите ви не работят в неделя.

— Излезе нещо неочаквано и трябва да се възползвам, преди да е станало твърде късно.

— Това си е ваш избор.

— Ако служителите ми не харесват…

Ваялид дръпна стола си назад толкова рязко, че краката му одраскаха пода.

— Не смейте да ми казвате, че ако не им харесва, могат да си потърсят друга работа. Не е толкова лесно човек да си намери добра работа, още по-малко пък такава, от която да печели достатъчно, за да издържа семейството си. На тях може да им се иска да захвърлят листите с числата в лицето ви, но трябва да мислят как да изхранват семействата си. Настоявам да ги оставите да ползват почивния си ден утре.

— Какво ви е грижа за тях? Та вие дори не ги познавате.

— Грижа ме е за всеки, който бива потискан, а това, че изнудвате хора, чиято работа зависи от вас, си е чиста проба тирания.

Джеф изглеждаше раздразнен и озадачен. Вероятно търсеше някакъв скрит умисъл в думите на Ваялид — точно както би направил всеки циничен банкер.

— Освен това неделя е особен ден за момичетата. Ако не бяхме под карантина, те щяха да имат посещения. За утре смятам да използвам гостната. Ще накладем огън и ще си разказваме истории. Не мога да позволя служителите ви да я ползват и асансьорът да ми скърца постоянно.

— Накарайте ги да си запушат ушите.

— Не смятам да им развалям деня. Освен това вие дължите на служителите си компенсация под формата на почивка за това, че работят по такова ненормално работно време.

— Какво правят моите служители, не е ваша работа.

— Моя е, щом го правят в моята сграда.

— Могат да се преместят на поляната.

— Това няма да се наложи, ако разглобя асансьора ви.

— И как ще го направите?

— Не знам — отвърна Ваялид. — Но все ще измисля някакъв начин да го спра. Утре сутрин нито един лист хартия няма да стигне до прозореца ви.

Изражението на Джеф показваше различни чувства и Ваялид се загледа в него с удивление. Тя можеше да прочете мислите, които преминаваха през съзнанието му.

— Добре. Утре ще им дам почивен ден.

Това изявление я завари напълно неподготвена. Не бе очаквала да се предаде, най-малкото пък толкова бързо.

— Благодаря ви. — Не можа да се сети какво друго да отговори. — А сега трябва да си вървя. Предполагам, че момичетата вече са приключили с вечерята си.

Слезе по стълбите дълбоко замислена. По време на вечерята нищо не бе станало според очакванията й и последното й пререкание с Джеф доказваше това. Не беше възможно да бе дал почивен ден на служителите си само защото го бе помолила за това, нали?