Лей Грийнууд - Ваялид

Ваялид забеляза, че Бети Сю се почувства засрамена, и каза:

— Същото нещо е можело да се случи с баща ти или с някой от чичовците ти. Сигурна съм, че не би искала хората да обръщат гръб на някого, когото обичаш.

— Предполагам, че не.

— И аз така си помислих. А сега се връщай в стаята си. Ще те повикам, когато господин Рандолф се качи горе.

Дори когато Бети Сю се бе прибрала в стаята си, Ваялид не можа да се успокои. Никога досега не беше виждала такава жестокост. Никой не бе казвал подобно нещо за Джонас. Може би Колорадо беше по-различно от Масачузетс. Всички в родното й място вярваха толкова силно в справедливостта на войната, че се отнасяха с почести към ветераните. Всички до един.

— Винаги ли защитавате врага?

Гласът на Джеф я накара да подскочи.

Джеф се ухили на Ваялид, която го гледаше втренчено с леко отворени устни, за да си поеме дъх. Погледът й премина от лицето му към триъгълника от плът, който се виждаше през отвора на халата му.

— Няма ли да се научите да ме предупреждавате, преди да излезете в коридора? — попита тя със слаб глас.

— За това е виновно красноречието ви. То ме накара да забравя.

— Сигурна съм, че не това е причината. Аз не говорих много.

Изглежда, се чувстваше неудобно от това, че бе чул думите й, но тревогата й едва ли беше по-голяма от неговата изненада. Не че Джеф бе очаквал тя да се държи като Клара Рабин. Клара беше една егоистична кучка, която натискаше съпруга си да печели все повече и повече пари, за да подхранва социалните й амбиции. На Джеф изобщо не му пукаше какво мисли Клара за него и Клара знаеше това. След една разгорещена среща преди няколко години Клара бе започнала да отбягва Джеф.

Той обаче беше изненадан, че Ваялид го бе защитила. Джеф не беше сигурен, но имаше чувството, че тя храни дълбока неприязън към Юга.

— Никога не съм чувал човек да казва толкова много с толкова малко думи — каза той. — Повечето хора предпочитат да не забелязват ръката ми или да се правят, че всичко е наред. Дори и семейството ми би искало да забрави за недъга ми.

— Трудно е едновременно да помниш и да забравиш.

Той мразеше загадките.

— И какво трябва да означава това, по дяволите?

Ваялид се усмихна. Удивително беше как очите й сменяха цвета си според настроението й. От тъмносини, почти черни, те ставаха по-светли, като водите на дълбоко планинско езеро, обляно от лъчите на лятното слънце. Човек лесно можеше да забрави, че тя е севернячка, и да си спомня само , че беше една красива жена.

— Нямам претенции да познавам южняшките красавици толкова добре, колкото вас — отвърна Ваялид, — но предполагам, че ще трябва да се научите на добри обноски, преди да поискате ръката на някоя от тях. Вие сте рязък, груб и когато някой ви дразни, започвате да ругаете.

— Това, изглежда, не ви притеснява.

— Щеше ли да се промени нещо, ако възразях?

— Не.

— Тогава е по-добре да си мълча.

Той нямаше намерение да влиза в поредното словесно пререкание с нея. Тя вече бе доказала, че в това отношение е по-добра от него.

— Все още не сте ми обяснили забележката си.

— Онова, което ще ви кажа няма да ви хареса.

— Да видим.

Тя го погледна изпитателно и си пое дълбоко дъх.

— Инвалидността ви е поставила семейството ви в много трудно положение. Знам, защото и аз съм го изпитвала. Невъзможно е да се забрави рана като вашата. Да се забрави напълно, означава да се забрави саможертвата ви, да не ви се дава уважението, което заслужавате за онова, което сте извършили. Това означава също да се пренебрегват по-големите усилия, които е трябвало да полагате, за да правите неща, които останалите са постигали по-лесно, да се пренебрегнат допълнителните усилия, които сте вложили, за да преуспеете, да се пренебрегнат раните, които хора като майката на Бети Сю Рабин са ви нанасяли. Това би означавало също те да пренебрегнат по-голямата сила на характера ви, която сте придобили, за да се справяте с всичко това.

— Не говорете за мен, сякаш съм някакъв светец.

Когато Ваялид се усмихна отново, на Джеф му се прииска тя да спре да го прави. Всяка нейна усмивка разбиваше самообладанието му. Единственото, за което можеше да мисли, бе колко сочни изглеждат устните й.

— Не бих ви объркала със светец — каза Ваялид. — Светците са твърде крехки, за да оцелеят в нашия свят. В него оцеляват само кисели мечки като вас.

Без сам да знае защо, на Джеф му се прииска да й се усмихне в отговор. Не беше съгласна с него. Наричаше го кисела мечка, а той искаше да й се усмихва. Тази жена беше вещица. Преди няколкостотин години жени като нея са били изгаряни на клада. Не беше сигурен дали отказването от тази практика е било разумно решение.