Лей Грийнууд - Ваялид

— Не мога да спя на този шум.

— Готова ли си да се изкъпеш?

— Не. Просто исках да разбера дали онзи мъж пак е в банята. Баща ми много ще се ядоса, когато разбере.

Ваялид бе очаквала тази забележка. Неразумно беше да смята, че момичетата няма да кажат за присъствието на Джеф, но й се искаше някоя друга вместо Бети Сю да бе повдигнала въпроса.

— На никого не му е приятно, но господин Рандолф не може да си тръгне.

— Той не би трябвало да бъде тук.

— Е, да, но е. И докато е тук, ще трябва да потърпим до утре следобед. Тогава ще вдигнат карантината, той ще се прибере у дома си и всичко ще бъде както преди.

— И все пак аз ще кажа на татко.

— Предполагам, че госпожица Сетъл вече те е изпреварила, но можеш да му кажеш, щом искаш.

— Ще му кажа и за близначките.

— Какво за близначките? — Ваялид се чудеше какво ли бяха направили пак.

— Ще му кажа и за онази грозна малка невестулка Еси Браун.

Значи това беше. Откакто близначките бяха взели Еси под крилото си, Бети Сю вече не можеше да я тормози и това я ядосваше.

— Бети Сю, ти имаш много приятелки в това училище. Баща ти е богат и влиятелен мъж. Майка ти е известна в обществото в Денвър. Защо просто не спреш да обръщаш внимание на тези момичета?

— Мразя ги.

— Ако не ги харесваш, не им обръщай внимание.

— Те мислят, че са толкова красиви, че всичко им е позволено. Казват, че чичо им е също толкова богат и влиятелен, колкото татко. Дори, че леля им е по-красива от майка ми.

Ревност. Неприятното чувство в гърдите на всяко момиче, което се изправя пред по-красиво момиче. Само че в случая по-красивите момичета бяха две. Ваялид предположи, че ако не беше в училището толкова отскоро щеше да е забелязала какво изпитва Бети Сю много по-рано.

До пристигането на близначките Бети Сю беше най-красивото момиче с най-богатите и влиятелни родители. Въпреки че приятелките й не я бяха изоставили, на нея не й харесваше, че позициите й са застрашени.

— Мислех, че си достатъчно голяма, за да не те интересува какво говорят те. В крайна сметка, те са просто момиченца, а ти си вече на тринайсет.

Ваялид със задоволство видя, че думите й накараха Бети Сю да се замисли.

— Те ме дразнят много.

— Малките момичета често са такива, но с времето се оправят. А сега предлагам да се върнеш в стаята си. Не чувам шум от вода и ми се струва, че господин Рандолф скоро ще излезе от банята.

— Той защо не даде да му направят изкуствена ръка? — попита Бети Сю. — Мама казва, че се разстройва от това, че постоянно трябва да вижда отрязания му крайник.

Ваялид усети как я обзема гняв — не само заради Джеф, но и заради всички онези мъже, които се бяха сражавала за кауза, в която бяха вярвали, а след това бяха принудени да гледат как хората им обръщат гръб, защото трябваше да носят бреме, от които останалите бяха пощадени. Понякога си мислеше, че хора като майката на Бети Сю биха предпочели техните роднини и приятели да се върнат от война в ковчези, отколкото осакатени.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. — Ваялид се опитваше да говори колкото се може по-спокойно. — Ако майка ти се разстройва, бих й предложила да избягва да се среща с него.

— Мама казва, че той е твърде важен, за да го избягва.

Ваялид си напомни, че Бети Сю вероятно не искаше да каже нищо лошо, а само повтаряше каквото бе чула от майка си.

— Наистина не знам какво можеш да направиш по този въпрос. Може би ако се опиташ да си спомниш, че той е загубил ръката си по време на война, това няма да ти се струва толкова ужасно.

— Мама казва, че той се е бил на страната на врага и че е заслужил да загуби ръката си.

Ваялид осъзна, че е толкова вбесена, че цялото й тяло се тресе. Ако това беше пример за нещата, които Джеф Рандолф е трябвало да изтърпи през последните петнайсет години, нямаше нищо чудно в това, че той работеше денонощно. Това вероятно беше единственият начин да забрави жестокостта на хората, които трябваше да му бъдат благодарни, че той, а не те, бе платил цената на дългата и кървава война.

— Ако бях на твое място, не бих повторила това. Не е богоугодно изявление, особено в неделя.

— Но мама каза…

— В този случай майка ти греши — прекъсна я Ваялид. — Господин Рандолф се е бил за онова, в което е вярвал. Дори само за това заслужава твоето уважение и възхищение. Много от най-храбрите ни мъже така и не се завърнаха по домовете си. Ние сме длъжни да посрещнем добре онези, които се върнаха дори ако са осакатени. В случая с господин Рандолф фактът, че той е преуспял въпреки недъга си е още по-забележителен. Майка ти трябва да се гордее, че познава такъв мъж.