Лей Грийнууд - Ваялид

Джеф се отдръпна от прозореца, но освен работата му нямаше нищо, което да му запълни времето. На него му беше писнало от работа. Миналата нощ бе спал само четири часа и не чувстваше никаква умора. За сметка на това беше нетърпелив и раздразнителен, като че ли не можеше да свърши нещо, което искаше. Само че той не знаеше какво точно е това нещо.

Джеф излезе от стаята си, отиде до дъното на коридора и погледна през прозореца. От тази височина можеше да види къщата си на Четиринайсета улица. Някои от домовете в новопостроения луксозен квартал Кепитъл Хил също се виждаха, а между тях изпъкваше с чудовищните си размери къщата на Филип и Клара Рабин. Джеф можеше да види и мястото, на което Хоръс Талбот щеше да построи къщата си.

Къщата на Медисън се намираше в равнината, на една миля от края на „Бродуей“. Фърн бе настояла той да построи дома им извън Денвър, където щеше да има достатъчно място да язди конете си. Не че Медисън й оставяше време за езда. Откакто се бяха преместили от Чикаго, тя постоянно беше или бременна, или кърмеше новородено бебе. В резултат Медисън сега притежаваше огромен парцел, който някога щеше да струва цяло състояние. Джеф не можеше да не се удивява на това как всичко, до което се докоснеше Медисън, се превръщаше в злато.

Джеф видя едно семейство, което вървеше по тротоара пред училището. Две малки момчета се държаха за ръцете на баща си, дърпаха го насам-натам и се смееха. Майка им вървеше бавно до тях и тикаше количка. Джеф с изненада осъзна, че познава мъжа и че е сключвал сделки с него. Не бе и подозирал, че този човек се интересува толкова много от семейството си. По служебни дела с този мъж беше трудно да се работи. И въпреки това той си вървеше по улицата и изглеждаше, сякаш не може да откаже нищо на семейството си.

Необяснимо защо сцената напомни на Джеф са собствената му самота. Той се зачуди дали на Ваялид й беше мъчно, че няма семейство. Тя беше заобиколена от много деца, но това сигурно не беше като да си има свои. Бе му казала, че не иска да се омъжи, че иска да помага на жените като нея. Той се зачуди дали това можеше да й замести семейството, което повечето жени, изглежда, искаха отчаяно.

Настъпилата в сградата тишина привлече вниманието му. Заслуша се внимателно, но не можа да долови и най-малкия шум. Джеф тръгна назад към стаята си, но не беше в настроение да работи. Беше любопитен защо изведнъж бе настъпила такава тишина, след като само допреди няколко минути шумът в сградата беше наподобявал бойно поле.

Когато стигна до площадката на стълбището на втория етаж, той осъзна, че там нямаше никого. Всички врати зееха отворени и светлината от прозорците им се изливаше в коридора, но не се чуваше нито звук.

Коридорът на първия етаж беше също така празен и тих и за миг Джеф се запита дали карантината не беше вдигната предсрочно. Не, ако беше така, той щеше да си тръгне, но не и момичетата.

Джеф отвори една от вратите от дясната страна на коридора. Бет нареждаше масата за вечеря и се стресна, когато вдигна очи и го видя.

— Търся Ваялид… госпожица Гудуин — каза той, тъй като не можа да измисли друга причина, която да обяснява присъствието му тук.

— Тя е в час в другия край на коридора — каза момичето. — Карантината ще бъде вдигната утре и момичетата трябва да се върнат към нормалните си занимания.

Той затвори вратата, мина по коридора и отвори единствената врата, която видя. Тази стая беше пълна с чинове, на всеки от които седеше по едно момиче с отворена пред него книга. Ваялид стоеше до черна дъска, на която бяха написани една дузина имена.

— Това е господин Рандолф — каза Еси. — Ще ми помогнете ли с аритметиката?

— Аз също имам нужда от помощ — каза Аурелия, — а и той ми е чичо.

— Влезте, господин Рандолф — покани го Ваялид. — Идвате тъкмо навреме, за да ни помогнете с урока за Гражданската война.

Инстинктът за оцеляване на Джеф беше почти толкова силно развит, колкото и на Джордж. Посланието му беше напълно ясно — трябваше да се оттегли и да бяга, за да се спаси. Навлизаше в минно поле, от което нямаше да излезе жив. Врагът бе насочил тежката си артилерия към сърцето му, а той стоеше там само по риза.

Но Джеф притежаваше също така и инстинктите на стар боен кон. Веднъж подушил мириса на сражението, вече не можеше да избяга от бойното поле. Усети как тялото му се напрегна и по лицето му изби пот. Самата мисъл за войната връщаше спомена за ужаса на онези години. Той отново усещаше мириса на кръв, чуваше свистенето на снарядите, виждаше труповете, вкусваше прашния въздух и чувстваше изгарящата топлина от големите оръдия.