Лей Грийнууд - Ваялид

Виждаше и лицата на загиналите и осакатените, лица на приятели, на мъже, които бяха жертвали живота си, цветът на младежта на Юга изклан като добитък. Жестоката несправедливост на всичко това застана като буца в гърлото му.

— Аз вече приключих с урока по история — каза Еси.

— Може би господин Рандолф ще ти помогне, когато свърши да говори. Рядко ни се случва да научим нещо за войната от човек, който наистина е взел участие в нея. Той е роднина на генерал Робърт Е. Лий и може би ще ни разясни защо генералът направи всичко възможно, за да удължи войната.

Шокираният поглед на Джеф се спря върху Ваялид.

— Баща ни е участвал във войната — каза Джулиет, — но никога не говори за нея. Той има сабя, която държи в кабинета си, но не иска да ни каже каква е тя.

— Това е офицерска сабя — каза Джеф, без да сваля очи от Ваялид.

— Защо не започнете, като ни разясните причините, които доведоха до започването на войната? — предложи Ваялид.

Тя не приличаше на жената, с която Джеф бе говорил през последните няколко дни. Не че се държеше ядосано или враждебно. Просто се бе превърнала в някакъв друг човек, студен и отдалечен.

— Ставаше въпрос за правата на щатите — започна Джеф. — Южните щати вярваха, че имат правото да решават сами съдбата си. Когато вече не искаха да бъдат част от Съединените щати, сметнаха, че имат правото да се отцепят.

— Какво означава да се отцепят? — попита Еси.

— Да се отделят и да създадат своя държава — обясни Ваялид. — Това означава ли, че Тексас щеше да бъде в държава, различна от Колорадо? — поинтересува се Джулиет.

— Да, ако Югът бе спечелил войната — отвърна Ваялид.

— И Уайоминг ли? — попита Аурелия.

— Да.

Близначките се спогледаха.

— Нямаше да ми харесва, ако чичо Монти живееше в друга държава — каза Джулиет.

— Щеше да имаш възможност да ходиш дотам и да се връщаш, както правим с Мексико — поясни Джеф.

— Татко не иска да ни пусне да отидем в Мексико — каза Джулиет. — Той казва, че там не е безопасно за дъщерите на богати американци.

Джеф усети как контролът върху положението му се изплъзва още преди да е започнал да говори. Погледна към Ваялид, но изражението й си оставаше непроменено.

— Това няма нищо общо с причините, поради които започна войната — каза Джеф.

— Ами робите? — намеси се Ваялид.

Тонът на гласа й сам по себе си беше достатъчно предупреждение. Той издаваше нейния гняв, скрит дълбоко и контролиран внимателно, но също толкова силен, колкото и неговия.

— Не е ли вярно, че Югът започна войната, защото плантаторите искаха да задържат робите си и огромните си плантации? Не е ли вярно, че всичките приказки за правата на щатите бяха само прикритие на истинската причина, поради която южняците желаеха да водят една толкова дълга и кръвопролитна война?

Това беше атаката, която бе очаквал от самото начало и която бе видял в очите й още когато бе влязъл в стаята. Джеф знаеше, че в този момент Ваялид не му е приятелка.

— Това може и да е било вярно за някои хора, но повечето южняци не притежаваха роби. Моето семейство никога не е имало роби. Не сме имали и плантация. Имахме ранчо в Тексас и едва успявахме да преживеем и да спестим пари, за да си купим патрони, за да се браним от крадците на добитък, бандитите и индианците.

Ваялид изглеждаше изненадана. Не бе очаквала подобен отговор. Беше като всички от Масачузетс. Всички те вярваха, че южняците притежаваха стотици роби, не правеха нищо друго, освен да пият ментови джулепи по цял ден и да играят комар или да се веселят по цяла нощ. Ваялид трябваше да види майка му такава, каквато я помнеше Джеф от деня, в който бе заминал за бойното поле — с изцапана рокля, разрошена коса, изгоряла и напукана кожа.

— Продължавайте с четенето, момичета — каза Ваялид. — Ще го обсъдим, когато свършите. С господин Рандолф ще продължим разговора си отвън. Ако ви трябвам, ще бъда в коридора.

Все още беше студена и ядосана. Джеф се зачуди какво ли толкова имаше да му казва Ваялид, та не искаше да го чуят ученичките й.

— Знаете, че Югът започна войната заради робите — каза му тя, когато затвори вратата зад себе си. — Нямаше друга причина.

— Не бих рискувал живота си, за да могат други мъже да задържат робите си — отвърна й Джеф със също толкова ядосан глас.

— Ами плантацията ви във Вирджиния? — Тя стоеше пред него в прания коридор и гласовете им ехтяха от единия край до другия.

— Земята ни беше наета. Всички, които работеха за нас, получаваха надници.