Лей Грийнууд - Лили

— Защо се усмихвате? — попита подозрително госпожа Торагуд.

— Просто си мислех за Сан Франсиско и за това колко се радвам, че съм тук. Градът е толкова красив.

Лили не беше свикнала да изрича лъжи, дори малки, но никой нямаше да я разбере, ако им кажеше истината. Тя си мислеше как госпожа Торагуд нахълтва в спалнята на Зак, разтърсва го, за да го събуди, и открива, че е застанала пред един грешник, който спи чисто гол в леглото си. Тя се изкиска неволно.

— Вие се смеете на съпруга ми, нали? — обвини я госпожа Торагуд.

— Изобщо не смятам, че той е смешен — увери я Лили.

— Добре. Опитите да се спасят душите на тези грешници — тя описа дъга с ръка, за да покаже по-голямата част от жителите на Сан Франсиско, — са сериозна работа. Ние можем да се възползваме от помощта на всеки, който желае да ни помогне.

— С удоволствие бих направила каквото мога.

Госпожа Торагуд се замисли за миг.

— Не съм съвсем сигурна, че вие сте точно онова, от което имаме нужда. Приличате повече на покана за грях, отколкото на ангел на възмездието.

Лили реши, че това беше най-големият комплимент, който й беше направен този ден.

Зак слезе в заведението чак в осем часа вечерта. Кръчмата беше пълна с мъже, които се смееха, викаха и проклинаха късмета си. Играчите на любимата му маса за покер вече играеха четвъртата си игра.

— Започвах да мисля, че днес няма да те видим — каза Доди. — Да не би малката ти братовчедка да те е изтощила?

— Спри да ме дразниш — каза Зак, чието слънчево настроение се бе възвърнало след дългия сън. — Не можах да намеря някой, който да я наеме, и затова я предадох на Бела, като й наредих да й намери работа, която започва преди девет сутринта и не свършва поне до шест вечерта.

Доди се разсмя.

— Че има ли такава работа в този град?

— Очевидно има повече, отколкото си мислиш. Нямах представа, че тук има хора, които имат толкова смешно работно време.

— Съвсем естествено е човек да става с изгрева на слънцето — каза Доди.

— Не и за мен. А сега спри да ме дразниш и ми кажи къде е играта с най-големите залози. Имам чувството, че тази вечер ще ми върви.

Когато се завлече в леглото си в пет и половина на следващата сутрин, той вече нямаше това чувство. Миналата нощ бе имал най-лошия късмет, откакто се помнеше. Добре поне, че на сутринта ризата му си беше все още на гърба му.

Той си каза, че е съвсем естествено късметът да бъде променлив и че след като бе имал кралска кента, беше нормално лошият късмет да балансира положението. Тази нощ обаче той не бе успял да спечели нито една ръка. Поне една дузина пъти ръцете му се бяха оказали толкова лоши, че той бе захвърлил картите си, без дори да направи залог.

Зак се надяваше, че лошият му късмет нямаше нищо общо с Лили, че не беше резултат от някакво проклятие, което баща й беше хвърлил върху него за това, че бе примамил дъщеря му.

Не, той се държеше глупаво. Утре всичко щеше да бъде различно. Утре той нямаше да бъде събуден в девет часа.

Зак не сбърка с много. Той бе събуден в осем часа от Лили, която го разтърсваше и го викаше с отвратително весел глас:

— Събуди се! Събуди се! Намерих си работа.

— Прекрасно — измърмори Зак, след което зарови глава под възглавницата.

— Не искаш ли да ти кажа каква е?

— Не.

— Трябва. Няма на кого другиго да се похваля.

— Кажи на Доди.

— Тя е заета.

Безмилостното разтърсване продължаваше. Миг по-късно възглавницата беше измъкната изпод главата му и той се оказа втренчен в едно красиво лице, което го заслепяваше със същата сила, както слънчевата светлина, която струеше през прозорците.

Зак затвори очи, но беше закъснял. Ярките лъчи пронизаха очите му и се забиха с експлозивна сила в центъра на мозъка му. Той си помисли, че нямаше да се чувства толкова зле, дори ако беше махмурлия.

— Ти няма да си тръгнеш, нали? — попита той, като надникна с крайчеца на едното си око.

— Трябва да си тръгна, но първо ти трябва да станеш.

— Ако си тръгнеш, няма да стана.

Зак не знаеше какво перверзно желание да си навлече мъчения го бе накарало да изрече тези думи. На практика той я беше помолил да остане, да провали почивката му, да го накара да се почувства ужасно.

Сигурно беше откачил.

Вярно, че една малка част от него не беше съвсем сигурна, че той действително иска Лили да си тръгне, но тя беше съвсем мъничка част. Обикновено той беше способен да пренебрегва пристъпите на несъмнена лудост. Пък и тя беше жена с име на цвете. Той знаеше, че вече върви по тънък лед. Да я покани в спалнята си, беше също толкова откачено, колкото и да се втурне по най-тънката част на леда.