Лей Грийнууд - Джейк

— Питам се защо някой трябва да си прави труда да ви осиновява вас, момчета. То ще е по-зле и от това да живеят с язовец или рис.

Двете момчета се разсмяха, а Уил обви ръце около врата на Джейк. Той несъмнено щеше да се трогне от тази проява на обич, ако гневът, който блестеше в очите на Мат в този момент, не се бе превърнал в омраза.

Изабел изобщо не разбра как успя да довърши вечерята си. Въпросът на Уил я бе разтърсил цялата. Това беше ключът към загадката. Колкото и да бе абсурдно, нелепо, невъзможно и страшно, тя обичаше Джейк и искаше да се омъжи за него.

Дотук със здравия разум. Дотолкова с наставленията и плановете на леля Деидре. Беше се влюбила в каубой, който предпочиташе да спи на земята и да готви храната си на открит огън. Имаше само бегли познания за основната хигиена и изобщо никакви за начина, по който трябва да се държат мъжете.

Вече не я беше грижа. Стига той да продължи да я прегръща по този начин, можеше да яде с пръсти и да включва в речта си ругатни. Ако продължи да я люби така, както бе направил преди две нощи, тя бе готова да спи на земята и щеше да се счита за късметлийка.

Но точно тук беше проблемът. Той не я обичаше.

Изабел се зачуди дали той наистина мисли това, което бе казал на момчетата, че от една жена иска повече от красиво лице и податливо тяло. Това я изненада, но в същото време изпита доволство.

Но пък нали още от самото начало бе преценила Джейк съвсем погрешно. Само защото бе отраснала в Савана, продължаваше да си мисли, че знае повече от него. Той през цялото време й бе показвал колко много греши. Беше крайно време да изхвърли на боклука повечето предупреждения и съвети на леля Деидре и да започне всичко отначало. Ако искаше да бъде съпруга на каубой, трябваше да започне да мисли като него. Да подценява всичко, което Джейк казваше или правеше, не беше начинът да започне.

Още повече, Изабел не знаеше защо би трябвало да се държи толкова горделиво. Тя зависеше от Джейк, а не обратното.

Джейк наблюдаваше внимателно момчетата, докато се събираха за закуска. Мат се изправи от мястото, където бяха седнали двамата с Уил. Подаде чинията си на Изабел и се насочи към коня си. Сега беше негов ред да застане на пост. След това се обърна леко и хвърли гневен поглед към Джейк. Джейк бе вече напълно убеден, че в този поглед прозираше страх. Той вече се бе отказал от надеждата, че може да помогне на Мат. Момчето го мразеше, а това започна да влияе на взаимоотношенията му с Уил.

Детето се чувстваше като хванато в капан между Джейк и собствения му брат. Когато Мат беше със стадото, Уил се държеше спокойно и непринудено, с една дума, беше самия себе си. Но когато Мат беше наблизо, момчето се чувстваше напрегнато и готово да скочи всеки момент. Джейк запазваше дистанция. Нямаше смисъл да прави нещата още по-трудни за малкото момче. Питаше се какво ли мисли сега момчето за осиновяването, което беше предложило.

Джейк бе мислил дълго по този въпрос. Последните четири дни бяха минали по-добре, отколкото се беше надявал. Бяха изминали около седемдесет мили. Хълмистата област с нейните каньони и дървета беше останала далеч зад тях. Отпред се простираше равна, тревиста прерия. Около няколко потока, подхранвани предимно от пролетните дъждове, можеха да се видят и отделни малки горички от канадска топола и върби.

Момчетата се бяха заели с работата си. Джейк вече не се налагаше постоянно да ги наблюдава. За момче на неговата възраст Чет се превръщаше в забележителен водач. С течение на времето Джейк все повече се чудеше как така това момче не си е намерило дом, как никой не го е поискал.

Колкото повече разстояние оставяше между себе си и фермерите, толкова по-добре се чувстваше. Нещо му подсказваше, че Рупърт изобщо не се бе отказал от намерението си да намери Зийк. Без съмнение второто момче бе Бък, но защо той го търсеше толкова упорито? След като беше подпалил ранчото му, Джейк не би се учудил на нищо, което можеше да направи Рупърт.

Уил се бе отправил към него. Момчето вървеше някак особено и Джейк се надяваше да не се е натъртил много на седлото. По средата на дълъг път като този, който бяха поели, това можеше да се окаже много лошо и мъчително преживяване.

— Защо не помагаш при миенето на съдовете? — попита Джейк.

Пит и Уил не яздеха толкова много като другите, но затова пък имаха задължение да помагат на Изабел.

— Без да искам, седнах на един кактус — отвърна момчето. — Неудобно ми е да ти кажа, но един бодил ми се е забил в задника.