Лей Грийнууд - Джейк

— Мисля, че ще мога и сама да намеря пътя.

В действителност Изабел бе сигурна, че ще се загуби, но имаше нужда от време, за да се съвземе, да се овладее. Винаги реагираше по този начин, когато бе близо до него. Това пътуване все някога щеше да свърши. Джейк щеше да си отиде от живота й. Трябваше да бъде подготвена, когато това време дойдеше.

Това пътуване се оказваше по-успешно, отколкото бе очаквал Джейк, но не протичаше по начина, по който бе искал. Бе искал да направи нещо, за да помогне на Мат да започне отново да говори, но с всеки изминал ден момчето го намразваше все повече. Джейк се смяташе за доста способен човек, но не искаше Уил да го боготвори. От самата мисъл за това кой знае защо го побиваха тръпки.

С другите момчета също не бе отбелязал кой знае какъв успех. Може би Бък го харесваше, но за останалите представляваше просто поредният възрастен, който бе получил правото да ги командва. Ако някой друг заемеше мястото му, те изобщо нямаше да забележат отсъствието му. Отначало не го интересуваше, но сега разбра, че е започнал да харесва тези момчета, да се вълнува от съдбата им. Естествено бе, че искаше в отговор и те да го харесват. Предполагаше, че е направил погрешен ход.

С Изабел определено бе постъпил така. Тя изобщо не трябваше да идва на това пътуване, но той бе настоял да дойде и тя го бе направила. Той изобщо не трябваше да се чувства толкова привлечен от нея, но беше. Не би трябвало да я харесва, но се улавяше, че с всеки изминал ден я харесва все повече. Не би трябвало да губи контрол, но вече я беше любил и умираше от желание да го направи отново.

Най-лошото от всичко бе, че осъзна, че иска тя да го харесва. Бе осъзнал това в един страшен миг, когато бе разбрал, че бе започнал да променя плановете си за бъдещето така, че тя да се вмести в тях. Продължаваше да си мисли колко Изабел бе различна от майка му, като в същото време забравяше колко си приличаха; забравяше, че не искаше да се жени; мислеше само за това по какъв начин да я задържи при себе си.

Сигурно си бе изгубил ума, ако си мислеше, че тя ще поиска да има нещо общо с човек като него. Тя наистина го желаеше, но това дотолкова я ужаси, че бе готова дори да зареже момчетата и да избяга в Остин.

Всички тези мисли се въртяха непрестанно в ума му, но нищо не се променяше. Колкото повече желаеше Изабел, толкова по-недостижима изглеждаше.

Джейк не знаеше как трябва да се отнася с жените. Съществуваше цяла система от правила, изискани думи, които му бяха напълно чужди. Баща му и майка му бяха воювали един срещу друг. Не знаеше как се справят другите семейства.

Искаше Изабел, но не искаше брак, семейство, вяра, любов. Джейк искаше двамата е Изабел да се наслаждават на страстта си, докато я имаше.

Нямаше представа, какво да направи, за да постигне това, но можеше да започне, като похвали готварските й умения. Тя сигурно нямаше да му повярва, но нищо не пречеше да опита. Просто трябваше да внимава тя да не забележи, когато изхвърляше храната в храстите.

— Но това е чудесно! — възкликна Джейк. — Кой го сготви?

Но още в момента, когато задаваше въпроса, разбра, че е казал нещо крайно неподходящо.

— Имах предвид кой те е научил да готвиш така? — каза той, като побърза да заглади неприятната ситуация.

— Аз съм жена, забрави ли? — сряза го Изабел. — Обичаме да казваме, че не можем да готвим, така че да можем да си изпросим комплименти.

Дотук с опитите му да поправи впечатлението от неволно изплъзналите се от устата му думи. Нищо не бе по-добро от истината в такива случаи.

— Миналата седмица не можеше дори да свариш вода както трябва. А сега си сготвила яхния, която е по-хубава от всичко, което съм ял в живота си.

— И аз си имам мои тайни.

— Съжалявам за това, което казах. Наистина не исках да те обидя.

Изабел изобщо не изглеждаше омилостивена.

— Готвачката на хотела ме научи на някои неща.

— Ето къде отиде значи, когато се разделихме. Хубаво е, нали, момчета? — обърна се той към Уил и Пит, които, както обикновено, бяха седнали от двете му страни.

— По-добро е от всичко, което е готвил Мат досега — заяви Пит.

— Още по-добре — каза Уил. — Защо не се ожениш за нея? Тогава ще можеш да ни осиновиш всички и ние ще останем с теб завинаги.

Джейк скришом погледна към Изабел. Тя изглеждаше не по-малко смаяна от него. Но това, което най-много го изненадваше, бе, че идеята изобщо не беше чак толкова невероятна.

— Не мислиш ли, че е красива? — попита отново Уил.