Лей Грийнууд - Джейк

— Ако толкова се тревожиш за това твое общество, защо то не се разтревожи за теб, когато леля ти е починала?

Изабел не отговори. Джейк се приближи още повече и погледна право в очите й.

— Защо?

— Нямам никакви роднини. Нямаше кой да ме вземе при себе си.

— Винаги ще се намери някой, ако хората наистина ги беше грижа за другите. Каза, че си била сгодена.

— Годеникът ми загина.

— Тогава защо семейството му не те е приело?

— Защо би трябвало да го правят?

— Едно тексаско семейство би те приело. Щяха да те оставят да живееш при тях, ако не можеш да си намериш съпруг.

— Бях в сиропиталище.

— Какво още? — Той се приближи още повече, като не сваляше поглед от нейния.

— Нямах никакви пари — изкрещя му тя. — Бях бедна. Точно това бе предположил и той. Джейк отстъпи крачка назад.

— И все още позволяваш на тези хора да ти диктуват как да живееш.

— Тези правила не са само за мен, а за всички.

— На мен никой не може да ми наложи никакви правила.

— За мъжете е различно. Аз трябва да се подчинявам на правилата, в противен случай ще изгубя работата си.

— Доколкото е известно на всички, не си нарушила никакви правила.

— Но нали аз знам.

— Глупости. Току-що си разбрала, че си всеотдайна, любяща жена, която ще стане всеотдайна и любяща съпруга. Трябва да имаш поне дузина деца.

Изабел се усмихна едва-едва.

— Никога няма да оживея след това.

— Ти си много по-силна, отколкото сама си мислиш. Само преди месец никога не би повярвала, че ще можеш да сготвиш нещо на открит огън.

— И все още не мога.

— Нали го ядем. Това има значение.

Джейк просто не можеше да повярва какво прави. Нямаше защо Изабел да идва с него през целия път до Ню Мексико. Не искаше да се обвързва емоционално с никоя жена, особено с такава като Изабел. Тогава защо винаги се получаваше така, че я умоляваше да тръгне с него?

Изабел бе забила поглед в ръцете си, скръстени в скута й. След това вдигна поглед към Джейк.

— Благодаря ти за това, че се опита да ме накараш да се почувствам по-добре. Беше много мило от твоя страна.

Джейк вдигна отчаяно ръце.

— По дяволите, изобщо не съм се опитвал да бъда мил!

— Обещавам, че ще мисля затова, което ми каза, но не мога да дойда с теб.

— Ами момчетата? Така ли смяташ да ги изоставиш?

— Те нямат нужда от мен. Вече не искат дори да ме чуят.

— Мислех си, че се тревожиш, че съм прекалено груб с тях.

— Бък оцеля при фермерите. Със сигурност те ще оцелеят при теб.

— И какво ще стане с тях, когато достигнем Санта Фе?

— Намери им работа. — В погледа й се четеше едновременно молба и тревога. — Но трябва да задържиш Уил и Пит. Те са прекалено малки, освен това те обожават.

— Тези момчета се нуждаят от майка, от стабилен дом, от баща, който ще им подаде ръка, когато трябва, или ще ги напляска, ако така се налага. А аз дори не знам дали все още имам ранчо.

— Тогава какво ще правиш с тях? Трябва да знам.

— Ще ги оставя на някого или ще ги пратя отново в сиропиталище. По дяволите, не знам — Той се извърна, като почти й обърна гръб.

— Не можеш да направиш това.

Той рязко се обърна с лице към нея.

— Мога да ги оставя където пожелая и не можеш да направиш абсолютно нищо, за да ме спреш, ако в това време пътуваш за Остин.

— Но ти няма да го направиш. Знам, че никога не би постъпил така.

— И кой ще ги наблюдава, когато избързам напред, за да търся вода или място за лагеруване? Какво ще стане с тях, ако ни нападнат индианци? Трябва да мисля и за останалите момчета, и за стадото. Не мога да влача Уил и Пит с мен навсякъде, където отида.

— Не можеш да ги изпратиш обратно в сиропиталището.

— Няма да се наложи, ако и ти дойдеш с нас.

Тя оброни глава на гърдите си.

— Не мога.

Джейк коленичи пред нея и впи изпитателен поглед в очите й.

— Ти в действителност искаш да дойдеш, нали? Нали? — попита отново той, когато тя не отговори.

Изабел кимна.

— Тогава защо не дойдеш?

Никакъв отговор.

— Мислиш си, че ще се опитам да те съблазня?

— Не съм сигурна.

— Мислиш ли, че ще успея, ако опитам?

— И в това не съм сигурна.

Джейк въздъхна, след което взе ръцете й в своите.

— Няма да се опитвам да те убеждавам, че постъпваш винаги правилно, но обещавам, че по време на цялото пътуване няма да те докосна. Няма да те целувам. Дори няма да ти казвам, че си красива. Няма да ти говоря, освен ако не е абсолютно наложително, и ще пазя възможно най-голямо разстояние между нас. Не мога сам да осъществя това пътуване. Имам нужда от помощта ти.