Лей Грийнууд - Джейк

Джейк не можеше да намери отговор. Думите на Изабел му подействаха като удар под кръста. За миг тялото му се напрегна от желание. Миналата нощ не бе достатъчна, за да задоволи глада си за нея. Само бе започнал да я желае още по-силно. Можеше да отрече това, когато си мислеше, че тя не го иска, но в никакъв случай не можеше да го направи, когато знаеше, че тя го желае не по-малко от него.

— И аз те желая, но ти обещавам, че няма да правим любов, докато не постигнем съгласие, че това е, което искаме и двамата.

Изабел отстъпи крачка назад.

— Това не е гаранцията, от която имах нужда.

— Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Защо наричаш това, което се случи между нас, „правене на любов“? Ние не се обичаме.

Напрегнатият израз в очите й му подсказа, че въпросът й не бе резултат от чисто любопитство.

— Ние изпитваме силни чувства един към друг. Може би не сме съвсем сигурни какви точно са те, но те несъмнено съществуват. Ако не беше така, никога не би ми позволила да остана в стаята ти. А в такъв случай и аз не бих останал.

— Аз си мислех, че мъжете искат… просто без значение коя жена.

— Може би някои мъже наистина постъпват така. Но не и аз.

В продължение на един дълъг миг Изабел остана мълчалива. След това тя въздъхна, сви рамене и взе решение.

— Тогава по-добре да вървим. Предполагам, че Зийк е започнал да се чуди дали изобщо ще се върнем.

Когато те пристигнаха, Зийк се намираше в работилницата на ковача. Веригата бе махната, а раните по крака му бяха намазани с мехлем и превързани.

— Това момче е гладувало дълго време — каза жената на ковача. — Хранете го добре.

Зийк не изглеждаше вече толкова сърдит и напрегнат, но все още не говореше. Качи се мълчаливо във фургона и се покри с одеялото.

— Няма нужда да правиш това — обърна се към него Джейк. — Фермерите си заминаха още вчера.

Ковачът изведе коня, който Джейк му бе подарил, и го върза за задната част на фургона. След това изнесе седло от черна кожа и юзда и ги хвърли във фургона.

— Конят е твой — възпротиви се Джейк.

— Нямам нужда от този кон, нито от седлото — отвърна ковачът. — Но Зийк може да има. Човек никога не знае кога може да му се наложи да бяга, за да спаси живота си.

— На Зийк няма да му се налага да бяга повече — отвърна Джейк.

Джейк наблюдаваше дима, който бавно се стелеше над тлеещите въглени. Знаеше, че фермерите го мразят, но все още не можеше да повярва, че бяха запалили дома му. Беше очевидно, че това не бе дело нито на индианци, нито на бандити. В цялата работа нямаше нищо случайно или прибързано. Някой беше извадил всичките колове на коралите и ги беше струпал в помещението за спане и в къщата.

Джейк не би се изненадал, ако научеше, че бяха полели с газ сухото дърво, за да се запали по-бързо и да гори по-ярко. Сигурно бяха стояли около огъня и се бяха погрижили да гори еднакво навсякъде. Момчетата поровиха в овъглените останки, но не бе останало нищо здраво.

— Кой може да е направил това? — попита ужасената Изабел.

— Рупърт — отвърна Зийк. — Фермерът, чиято собственост бях.

— Той мисли, че имам нещо общо с твоето изчезване — каза Джейк.

— Можеш да го върнеш — каза Зийк. — Знам начин как да го направиш.

— Ще бъде чиста загуба на време — каза Джейк. — Всички ще се кълнат, че през целия ден са си били вкъщи. Няма никога да признаят, че Рупърт си е купил роб и го е биел до смърт. В тази работа всички са замесени и ще се подкрепят.

— Но да стигнат чак дотам да ти изгорят къщата!

— Не беше кой знае какво.

Къщата не беше нещо особено, но бе негов дом, единственият, който някога бе имал, заради който се бе бил във войната. Единственият дом, в който се върна, когато войната свърши и всичко бе загубено. Сега също всичко бе загубено. Джейк в един момент наистина се изкуши да приеме предложението на Зийк и да тръгне право към селището на фермерите. И преди да изгрее утрото на следващия ден, половината от тях щяха да са мъртви.

Но той нямаше да направи това. По този начин щеше да посее още омраза и да остави на света още сираци.

Основната причина да не се впусне в отмъщение бе безопасността на Изабел и момчетата. Той със стадото си бе всичко, което ги възпираше да се върнат в Остин. Най-доброто възможно отмъщение бе да се отправи към Санта Фе.

— Качвайте се обратно на седлата — извика той към момчетата. — Отиваме право в лагера при стадото.

— Преди да стигнем там, вече ще се е стъмнило — отбеляза Изабел.