Лей Грийнууд - Джейк

— Знам, но искам да тръгнем на път преди зазоряване. След това, което направиха тези хора, не смея да остана тук дори още един ден.

В лагера цареше злокобна тишина. Всички следи от някаква дейност бяха заличени. Джейк се приближи с коня си до оградата до входа на каньона. Той бе закрит стол кова много храсти, че бе почти невъзможно да се открие.

— Къде са всички? — попита Пит.

— Къде е Мат? — извика Уил, очевидно разтревожен, че по-големият му брат може да го е изоставил.

— Мислиш ли, че може нещо да им се е случило? — попита Изабел.

— Не. Предполагам, момчетата знаят, че фермерите са изгорили къщата ми. Опитали са се да заличат всички следи от събирането на стадото.

Джейк се чувстваше виновен, че ги бе оставил невъоръжени.

— Но къде са те?

— Нека да проверим първо в палатката.

Допълнителните седла и останалите амуниции на конете бяха струпани на купчина в палатката. Допълнителните коне бяха спънати наблизо, но от момчетата нямаше и следа.

— Не разбирам — промълви Изабел. — Къде може да са отишли?

Но Джейк не я слушаше. Дочу слабо пеене. Този, който пееше, изобщо не го правеше добре, но нещо в това припяване се стори много познато на Джейк.

— Останете тук — обърна се той към другите. — Ще отида да ги потърся.

— Идвам с теб — заяви Изабел.

— Няма нужда. Скоро ще трябва да се хранят. Искам всички да бъдат с пълни стомаси преди да се отправим на път.

— Брет, Пит и Уил могат да запалят огъня — заяви твърдо Изабел. — А аз идвам с теб.

Джейк се предаде. Рано или късно тя трябваше да разбере. Можеше спокойно да научи и сега.

Не беше необходимо да вървят много надалеч. След като прекосиха малък пролом, звукът достигна съвсем ясно до ушите им. Джейк предположи, че момчетата се бяха скрили в една пещера, която се намираше откъм по-далечната страна на каньона. Когато беше момче, Джейк често се бе крил там.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — обърна се той към Изабел.

Тя му хвърли изпитателен поглед.

— Ти несъмнено криеш нещо и възнамерявам да разбера какво е то. — Тя спря да говори и се ослуша. — Защо момчетата пеят по този странен начин? Никога не съм предполагала, че някое от тях се интересува от музика.

— Съмнявам се дали някой се интересува. Състоянието им ги кара да пеят.

— Какво състояние?

— Ще разбереш.

Отне им още известно време, докато намерят пътя към пещерата.

Момчетата се бяха скупчили около останките от малък огън. Нощния ястреб, Люк и Бък спяха. Чет се бе облегнал с гръб на каменната стена, очите му бяха полуотворени, някак си бе успял да запази част от предишното си държание. Мат лежеше наблизо, облегнат на лакът, и се взираше в някаква точка пред себе си. Шон пееше с висок младежки тенор. Той стоеше прав, като от време на време се олюляваше ту на единия си крак, ту на другия. На земята лежаха две празни бутилки от уиски.

— Но те са пияни! — възкликна невярващо Изабел. — Те са мъртво пияни!

Изабел не можеше да повярва, че момчетата са пияни. Те бяха толкова млади, толкова невинни. Беше благодарна, че с Джейк бяха взели Уил и Пит в града.

— Не е чак толкова лошо — каза Джейк. — Мат и Чет са будни, а Шон все още се държи на краката си.

— Не се опитвай да ги защитаваш — отвърна отвратена тя. — Те знаят, че им е забранено да пият алкохол. Това е едно от първите неща, на които ги учим в сиропиталището.

Когато чу гласове, Шон изведнъж спря да пее и започна тревожно да се оглежда в тъмнината.

— Ти ли си, Джейк? — извика той.

— Да.

Шон въздъхна облекчено. Когато видя Изабел, Чет се опита с мъка да се изправи на крака. Мат продължаваше да се взира напред с празен поглед.

— Много се радвам, че най-сетне се върнахте — продума Чет, след като успя да се изправи, — Не знаехме какво да правим.

— Те подпалиха ранчото — добави Шон. — Люк и аз искахме да се опитаме да им попречим, но Чет каза, че е по-важно да се пазим, за да не намерят Бък.

— Затова ли струпахте всичко в палатката и дойдохте тук? — попита Джейк.

— Да. Ястреба искаше да ги издебне от засада, но Чет не му позволи.

— Чет е бил прав — каза Джейк, като се обърна към Чет, който в този момент с големи усилия се опитваше да се задържи на краката си. — Винаги съм мислил, че носиш умна глава на раменете си. Назначавам те за водач на тази група.

Изабел застана в центъра на групата от пияни момчета. Огледа се разярена наоколо, след това спря поглед върху Джейк.