Лей Грийнууд - Джейк

— Добре ли си? — промълви той. Изабел нямаше представа, колко време бе минало. Струваше й се, че бяха минали няколко човешки живота.

— Не казваш нищо — каза той, когато тя не отговори.

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо, докато ти доставям удоволствие.

— Мммм! — Той й бе дал повече удоволствие, отколкото си бе представяла, че е възможно.

— По-добре да си тръгвам.

Изведнъж в стаята нахлу студен въздух и прогони топлината. Изабел се сгуши по-близо до Джейк, но вече чувстваше, че той се отдръпва от нея.

— Не искам момчетата да се събудят и да видят, че ме няма. Сигурна ли си, че си добре?

— Да, добре съм.

Но не беше. Той си отиваше. Оттеглянето му бе равнозначно на отхвърляне. След като се облече, той се спря до леглото.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. Тръгвай. Вече наполовина съм заспала.

Лъжеше. Топлината от тялото му бе заместена от вледеняващ студ. Как можеше да спи, когато току-що бе отдала девствеността си на един каубой за няколко минути удоволствие, независимо колко пълно, колко чудесно беше?

Сега, след като страстта бе стихнала, той бе скочил през прозореца и бе изчезнал. А тя бе останала сама и нежелана както винаги.

Един час по-късно Изабел бе все още будна, неспособна да се съвземе от шока. Потрепери, но не от студ, а от страх. Не можеше да повярва какво бе допуснала да се случи току-що, не можеше да повярва, че сама бе окуражила Джейк да го направи.

Беше съсипала репутацията си, живота си заради няколко минути удоволствие, заради измамното чувство на сигурност, заради копнежа да се почувства значима за друго човешко същество.

Не обвиняваше Джейк. Той беше й дал предостатъчно възможности да откаже. А тя се бе поддала на физическото си желание към него. Не беше му поискала нищо и все пак бе му дала всичко от себе си. Какво я бе прихванало да направи нещо толкова налудничаво?

Физическото привличане между тях беше огромно. Тя се възхищаваше на Джейк. Беше му благодарна заради това, което правеше за момчетата. Харесваше силата му, чувството за сигурност, което изпитваше, когато той бе наблизо. Но никое от тези неща не представляваше достатъчна причина да му се отдаде. Единствената приемлива причина бе, че го обича.

Но тя не го обичаше. Не можеше. Как би могла да го обича, когато спореше с него непрекъснато, възразяваше поне на половината от това, което той казваше или правеше, смяташе повечето от решенията, които Джейк взимаше, за погрешни? Не, тя не го обичаше, но му бе позволила да я люби. Как щеше да го погледне в очите на сутринта, да се върне с него в ранчото, да прекоси Тексас с него в компания единствено на момчетата?

Само мисълта за споделената интимност я накара да изстене. Това си беше похот, чисто и просто похот. След начина, по който се бе държала, Джейк сигурно щеше да очаква от нея да го последва в храстите всяка вечер след вечеря.

Но в мига, когато тази мисъл мина през ума й, Изабел си даде сметка, че Джейк никога не би й се натрапил със сила. Нямаше да има нужда от това. По-вероятно бе тя да е тази, която ще го завлече в храстите. Тялото й веднъж вече я предаде. Нямаше причина да предполага, че няма да се случи отново.

Изабел стана от леглото и запали лампата. Започна да се облича. Не можеше да продължи да бъде с Джейк. Беше абсурдно дори да си го помисли. Не можеше отново да се изправи очи в очи с него. Щеше да се върне обратно в Остин. Той можеше да задържи момчетата. Може би щеше да се погрижи за тях по-добре, ако нея я нямаше.

Но дори когато взе това решение, Изабел вече съжаляваше за него. Никога не бе срещала мъж като Джейк. Можеше да го обича. Може би вече го обичаше. До този момент не бе осъзнала този факт. Но той не я обичаше, затова трябваше да си тръгне, преди безнадеждно да се влюби в мъж, който нито харесваше, нито уважаваше жени като нея.

Джейк впрегна мулетата и натовари фургона. Момчетата вече бяха привършили със закуската и с нетърпение очакваха да разберат дали ковачът е махнал веригата от крака на Зийк. А Джейк бе нетърпелив да разбере какво мисли Изабел за сандъка за храна, който дърводелецът бе монтирал във фургона, където тя би могла да съхранява храната и готварските принадлежности.

Но Джейк не можа да я намери. Изабел не беше в стаята си, сам беше ходил да провери. Не беше оставила съобщение, което изобщо не бе в стила на Изабел.

— Сигурно това е дамата, която напусна хотела преди зазоряване — каза служителят на хотела, към когото се обърна Джейк. — Аз самият не я видях, но старият Джошуа каза, че била доста хубава.