Лей Грийнууд - Джейк

По дяволите тази жена!

Освен някоя случайна разходка в градината през прохладните летни вечери, Изабел рядко бе извън къщи, след като се спуснеше здрач. Леля Деидре казваше, че никоя дама не трябва да излиза навън след смрачаване. Петнайсетте нощи, които Изабел бе прекарала във фургона, не бяха й дали повод да се съмнява в думите на леля си.

Но някак си тази нощ беше различно.

Нощта не изглеждаше тъмна. В контраст с мастиления мрак под дърветата край потока, цялата околност бе обляна от сребриста лунна светлина. На небето грееха милиони звезди. Изабел спокойно можеше да види конете, събрани в корала. Студеният нощен въздух бе в пълен контраст с дневната горещина. Нощта беше напълно тиха, не подухваше дори най-лек ветрец.

Сега малкото ранчо не изглеждаше толкова бедно и занемарено, нито пък тя се чувстваше толкова безнадеждно откъсната от цивилизацията. Може би просто свикваше със самотата. Всъщност чувстваше се необикновено свободна. Изабел се питаше дали и момчетата не чувстваха същото, знаейки, че скоро ще трябва да се върнат в Остин.

Бе ги наблюдавала внимателно, докато се приготвяха за сън. Никога не бяха разговаряли приятелски, нито пък си бяха разменяли шеги, но тази вечер между тях се чувстваше някакво особено напрежение. Някои й бяха предложили просто да ги пусне да поемат накъдето им видят очите, но тя бе отказала категорично. Сигурна бе, че никога нямаше да й простят.

— Сега вече забъркахте голяма каша — заяви Мърсър. — Вече ви мразят.

Те не я мразеха — поне тя си мислеше така, — но със сигурност не бяха доволни и щастливи с нея.

— Нямам търпение да разбера какво ще кажат от агенцията, когато разберат, че сте отхвърлили две възможни места за настаняване на тези хулигани.

— Те не са хулигани! — сряза го Изабел. — Ако наистина бяха такива, сега щеше да лежиш някъде в прерията за храна на дивите животни.

— Мърсър дотолкова е пълен със злъч и отрова, че нищо чудно някое диво животно да падне мъртво начаса, ако само отхапе от него.

Това бе Брет. Той слухтеше навсякъде и правеше всичко възможно да започне някъде бой. Ако Изабел не се беше намесила, сигурно би успял. С тъмната си кожа и гъста черна коса, Брет обещаваше да стане един ден много красив мъж. Красотата му обаче бе скрита под вечния израз на горчиво недоволство.

— Лягай си, Брет.

— Защо? Не вършим нищо, освен да чакаме онова хлапе да се оправи, че да се върнем в Остин. Не се изненадвайте, ако някои от момчетата на сутринта не са тук.

— И къде ще отидат? Как?

— Нали могат да яздят? Щом вземат коне, могат да отидат където си поискат. Аз също може да изчезна.

— Това би било много глупава постъпка.

— Защо? Никой не иска да се връща обратно в Остин.

— Няма да се връщаме в Остин — отвърна Изабел, която веднага съжали за прибързаните си думи.

— И защо не?

— Имам една идея.

— Каква?

— Не мога да ти кажа сега — каза тя, надявайки се той да й повярва.

— Тя няма никаква идея — обади се злобно Мърсър. — Цялата ви проклета банда се връща обратно в Остин. Този път обаче ще се погрижа да ви оковат във вериги.

— Никой няма да бъде окован във вериги! — извика Изабел, като едва се удържа да не удари Мърсър с друг камък. Бе ужасена от себе си. Преди да срещне Джейк Максуел, никога не бе изпитвала желание да проявява насилие.

Не, не беше честно спрямо Джейк. Начинът му на живот бе просто много по-различен от нейния. Той не вършеше неща, които я бяха учили, че върши един джентълмен, не се държеше като такъв и не вярваше в неща, в които би трябвало да вярва. На пръв поглед той бе всичко, от което я бяха предупреждавали да се пази, но впечатлението, което й бе направил, бе точно обратното.

Не можеше да го изхвърли от мислите си повече от няколко секунди и причината за това не бе единствено физическата му красота. У него имаше нещо друго, някаква неясна предизвикателност, която пораждаше увереност и която я караше да му вярва въпреки всички факти, сочещи противното. Никога преди не й се бе случвало разумът и чувствата й така яростно да си противоречат. Това я объркваше и разстройваше.

Трябваше да се върне в Остин, преди да е започнала да се съмнява във всяка дума, която й бе казала леля й.

Изабел се съмняваше, че някога щеше да привикне към нощи, светли като ден. Беше трудно да се движи скришом, когато всяко едно от момчетата можеше да я види само като си отвори очите. Поне шумолящите листа заглушаваха шума от стъпките й под трошливите малки камъчета.