Лей Грийнууд - Джейк

— В такъв случай сигурно ти е много трудно.

— Да, така е.

Без съмнение, тя щеше да се опита да изстиска от него всяка възможна информация. Тези сведения нямаше да й послужат за нищо, но това не би спряло женското любопитство.

— Няма много неща, конто един мъж не би могъл да свърши и сам, ако, разбира се, не реши твърдо да го направи.

— Сигурна съм, че си прав.

Тя го гледаше, седнала срещу него от другата страна на огъня. Джейк си спомни цвета на очите и. Това го ядоса, защото не искаше да си спомня нито очите и, нито косата й — нищо.

Тя, без съмнение, бе красива жена. Веднага бе забелязал това. Дрехите й подчертаваха чудесно деликатната й фигурка. Не че разголваха тялото й повече от приетото. Мис Дейвънпорт не намираше за необходими ненужни украшения или излишни количества плат. Икономичният й подход бе създал рокля, която покриваше тялото й, без да го скрива. Джейк реши, че в икономисването има предимства, за които не се бе замислял преди.

— Разбира се, не мога да ги заведа на пазара съвсем сам. Дори едно малко стадо изисква няколко мъже, които да го водят и да прибират отклоняващите се животни.

— Предполагам, че е така.

Дявол да я вземе, изглеждаше толкова хладнокръвна и сигурна, че той има отговор за всичко, когато в действителност той нямаше и един каубой, който да работи за него. Джейк нямаше намерение да й казва колко е отчаян от този факт и че е съвсем сам не защото така му харесва.

— Мисля да се насоча към Ню Мексико или Колорадо. Там има много военни фортове, които веднага ще купят животните ми.

— Сигурна съм, че войниците с радост ще разнообразят менюто си.

Но от начина, по който бяха изречени тези думи, Джейк разбра, че на нея щеше да й е все едно, дори ако войниците ядат свинско през останалата част от живота си.

— До тези места пътят не е толкова дълъг, колкото до Канзъс или Мисури, но местността е по-лоша.

— Хм.

— Там няма разгневени фермери, които да преследват със заредени карабини, но пък е пълно с индианци и мексикански бандити. Да не забравяме и команчите.

Тя седеше, впила поглед в огъня Не отговори. След малко започна да потропва нервно с крак, очевидно нетърпелива той да си тръгне. По дяволите, тя дори не го гледаше. Джейк се зачуди дали изобщо си спомняше, че той е тук. Изабел изглеждаше решена да остане в сянката, на известно разстояние от малкия огън. Джейк не можеше да разбере какво имаше в нея, което го караше да се чувства ядосан и обиден, че тя не го слуша. Никога не си бе позволявал така да се вълнува от присъствието на някоя жена, дори от някоя красива, мека и женствена като Изабел.

По дяволите, отговорът беше прекалено очевиден! Бяха изминали месеци, откакто бе ходил в града. Той може и да не търсеше нарочно компанията на жена, но не можеше да остане безразличен, когато една особено хубава жена седеше пред него. В края на краищата, той бе мъж, а Изабел волно или неволно събуждаше първичните инстинкти у всеки мъж.

Но нямаше никаква полза да мисли за цвета на очите й или да си представя какво би било да седи с нея на лунна светлина на брега на реката, когато върбите цъфтят. Въпреки че тя бе докоснала някаква струна у него, което го караше да желае да я закриля, да бъде близо до него, той трябваше да си напомни колко опасни са жените. Не можеше да си позволи да им вярва.

— Сигурна съм, че ще намериш работниците, от които имаш нужда — каза разсеяно тя.

Тя дори не бе го слушала. Към него не показваше по-голям интерес, отколкото към Мърсър.

— И как ще направя това? — сопна се Джейк, вече истински ядосан.

— Нещата винаги се уреждат по някакъв начин. Затова съм убедена, че нещо ще се случи, така че няма да се налага да връщам тези момчета в Остин.

Джейк понечи да възрази, но изведнъж му хрумна една идея, която беше толкова учудващо проста, толкова невероятно очевидна, че той се почувства истински глупак, защото не се бе сетил по-рано.

— Ще наема твоите момчета — заяви той. Вълнението го караше да говори по-високо, отколкото възнамеряваше.

— За какво?

— За каубои. Те ще ми помогнат да закарам стадото до Ню Мексико.

Изабел го погледна така, като че ли той изведнъж съвсем си бе изгубил ума.

— В никакъв случай! По-скоро ще ги върна в Остин, отколкото да ти позволя да сложиш ръце върху…

— Няма да слугувам на някакви си кирливи крави! — заяви едно от момчетата, онова с киселата физиономия, което, изглежда, не харесваше нищо и никого.

— Не съм те и молила, Брет — отвърна Изабел. — Но тази работа е по-лесна, отколкото работата на полето при фермерите. Всичко, което трябва да правиш, е да яздиш коня си и да си пееш. Кравите ще са прекалено заети да пасат, за да създават проблеми.