Лей Грийнууд - Джейк

Джейк не знаеше дали да се разсмее, или да се обиди. Ако тя имаше и най-малка представа какво значи да убедиш някоя от неговите „заети“ крави, тежащи 1200 фунта да пасе кротко, вместо да се опитва да прободе с рогата си него или коня му, или да избяга и да изчезне в лъкатушещите, пълни е огромни камъни, каньони. Изабел бързо би променила представата си за отглеждането на тези животни.

— Защо не искаш да наема момчетата? — попита Джейк.

— Защото са още деца.

— Аз самият бях на десет години, когато се научих да са оправям с животните.

— Не всички момчета могат да яздят.

— Аз мога да ги науча. Не е трудно. Дори съвсем малки деца могат лесно да се научат да яздят.

— Ще отнеме години да превърнеш тези момчета в опитни каубои.

— Не, няма. — Джейк не се предаваше. Беше намерил начин да излезе, от безизходното си положение. — Когато свършим работата и продадем стадото, те ще знаят достатъчно, за да си изкарват прехраната сами. Нали това искаш и ти самата?

— Да, но…

— Нека да оставим маловажните неща настрана, мис, и да преминем към същината. Тези момчета са само на една крачка от затвора. Нямаше да ги доведеш в тази пустош, далеч от цивилизацията, ако вече не са били изхвърлени отвсякъде.

Ако Джейк си мислеше, че част от безпощадната истина щеше да промени романтичната светлина, в която Изабел виждаше своите любимци, той се лъжеше. Тя не даде знак, че е чула и дума от това, което каза той.

— Момчетата се нуждаят от любов и разбиране — каза тя. — А не да бъдат хвърляни от коне и гонени от побеснели крави.

Джейк реши да не й припомня, че само преди миг неговите крави бяха съвсем кротки създания, които доволно си пасат и не създават проблеми.

— Искаш да кажеш, че те трябва да продължат към ада, накъдето вече са се запътили.

— Не, не искам — сопна се тя, свивайки ядно ръцете си в юмруци. — Но те са все още малки момчета, някои от тях съвсем деца, и трябва да бъдат третирани като такива.

С инстинктивния усет на всички деца, момчетата усетиха, че става нещо важно, и се приближиха към Джейк и Изабел. Мъжът не видя по лицата ми никаква следа от желание да бъдат уважавани, още по-малко желание да бъдат обичани. Те слушаха, чакаха, наблюдаваха с потъмнели и пълни с недоверие очи. Да вземе тази банда под закрилата си, бе все едно да се опитва да опитоми полупораснали диви вълци.

— Не можеш да се отнасяш към момчетата като към всеки друг — продължаваше Изабел, — Не могат да бъдат заставени да живеят в рамките на това, които ние с теб наричаме нормални правила.

— С други думи, ако създадат проблеми, аз не би трябвало да ги наказвам, така ли?

— Не, не исках да кажа това. Майката на Нощния ястреб е била пленена от индианци. Баща му е команчски вожд. Живял с команчите единайсет години преди майка му да бъда върната при белите и той и сестра му били предадени на нейното семейство. Но никой не искал да ги приеме. Когато майка му и сестра му починали, Нощния ястреб избягал при своите хора, Те едва не го убили, защото си помислили, че той е шпионин на белите. Сега той не принадлежи на никого и навсякъде е приеман с недоверие.

Думите на Изабел бяха прочувствени и страстни, но очите на Нощния ястреб бяха студени, позата на тялото издаваше упоритост и непокорство.

— Пит бил свидетел, когато команчите убили родителите му — продължи Изабел. — Гледал и знаел, че не може да направи нищо. Мрази всички индианци, дори и Ястреба. Напада го при всеки удобен случай.

Тя, изглежда, беше готова да му разкаже историята на всяко момче, за да го убеди, че те са прекалено крехки и чувствителни, за да издържат на грубото му отношение.

— Ако Пит събира говедата от стадото, ще е твърде зает, за да напада Нощния ястреб — заяви Джейк.

— Но това е абсурдно! — настоя Изабел. — Те са прекалено малки за тази работа.

— Някои от момчетата са навършили четиринайсет години.

— Но Уил е на осем, а Пит на девет. Те са деца.

— Не съм дете! — извика възмутено Уил.

— Той трябва да се намира в хубав дом и за него да се грижи някоя нежна и внимателна жена.

Джейк бавно обходи с поглед момчетата, едно след друго. Отбранителните им пози говореха, че те не проявяват и най-малка симпатия към него или най-слабия интерес към възможността да станат негови каубои. Те просто си стояха там, наблюдаваха го и чакаха, прилични на неподвижни стражи.

Но, от друга страна, те бяха единственият му шанс да закара стадото си на пазара, да спаси нещо от наследството си и Джейк нямаше никакво намерение да остави тази възможност да му се изплъзне заради претенциите на Изабел. Сега беше моментът да я накара да разбере, че да се работи за него бе много по-добре, отколкото връщането в Остин.