Лей Грийнууд - Джейк

— Някога мислила ли си да оставиш момчетата сами да се разправят с Мърсър?

— Не.

— Нямаш ли им доверие?

Тя го погледна възмутено.

— Разбира се, че им имам доверие.

— Тогава защо не?

— Защото каквото и да направят, ще го сторят от страх. Няма да е справедливо нито към тях, нито към Мърсър.

— Трябва да призная, че не очаквах толкова добър отговор.

— Извинявай. Мислиш ли, че действах глупаво?

— Може и така да се каже.

Изабел се изправи. Опита се да се отдалечи с възмутено достойнство, но подозираше, че бе скочила припряно като шестгодишно дете, на което е била отказана любима играчка.

— Седни.

— За да продължиш да ме обиждаш?

— Не искам да те обиждам.

— Би могъл да опиташ, но не мисля, че си способен да говориш с мен и да не ме обиждаш.

— Защо?

— Защото вродените ти предразсъдъци спрямо жените са толкова дълбоки, че придават определен оттенък на всичко, което кажеш. Вероятно си мислил по този начин от толкова дълго време, че дори не осъзнаваш колко много ме обиждаш.

Той изглеждаше така, като че ли наистина обмисляше думите й.

— Не, не е така, аз харесвам жените — отвърна той след кратко мълчание. — Просто не им вярвам.

В един миг й се стори, че у Джейк вижда неясната сянка на едно наранено малко момче, това изражение тя виждаше и у сираците, но тя отхвърли тази мисъл като твърде невероятна. Все пак, въпреки че сега не откриваше никаква следа от уязвимост, част от враждебността й я напусна.

— Не сме решили какво да правим с твоите сираци — напомни й Джейк.

— Това не е твой проблем.

— Не би трябвало да бъде и твой. Седни. Вратът ме заболя да те гледам права, а аз да стоя седнал.

Изабел би предпочела да го удари по главата, но се подчини и седна до него. Не знаеше защо. Просто това бе най-лесното и логично нещо, което можеше да направи. След всичко, което се случи днес, у нея не бяха останали кой знае колко сили. И все пак Изабел знаеше, че не това беше главната причина. Когато Джейк бе наблизо, тя чувстваше, че много неща просто щяха да се уредят. Въпреки грубостта му, непоклатимото му самообладание й вдъхваше увереност. Всеки, който успяваше да оцелее в тази необятна пустош съвсем сам, можеше да направи всичко. Погледът й неволно бе привлечен от силните му, мускулести ръце. Една жена би направила почти всичко за мъж с такива ръце. Тя би го направила. След като сама се бе грижила за себе си от толкова дълго, изкушението да се довери на него за всичко беше непреодолимо.

Изабел изведнъж се сепна, шокирана от посоката, в която бяха поели мислите й. Тя не беше някоя глупава и разглезена жена, свикнала да разчита за всичко на мъжа до себе си. Нито пък имаше желание да се довери на мъж, който нямаше нищо, говорещо в негова полза, освен силните си ръце.

— Момчетата са моя отговорност — каза тя. — Защо, вместо да продължаваме да обсъждаме това, да не поговорим за теб?

— И защо, по дяволите?

Изабел се засегна от отговора му.

— Да се интересуваш от другите, е проява на учтивост.

— Не и тук. Ако един мъж иска да узнаеш откъде идва, сам ще каже.

Изабел отново се изправи на крака.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгна. Изглежда, винаги казвам нещо, което противоречи на твоята етика.

— Сядай, жено. Скачаш повече от някоя прерийна кокошка, тръгнала на лов за скакалци. И ако искаш хората да разбират това, което казваш, престани да използваш превзети думички.

Изабел почувства как и последните й останали сили се изцеждат от тялото й. Искаше просто да се свие някъде и да забрави за всичко. Включително и Джейк Максуел.

Но не можеше. Въпреки обидите, грубостта му и преднамерените му опити да я ядосва и дразни, у него имаше някаква сурова, непреклонна мощ, която беше толкова привлекателна! Той стоеше сам, наистина съвсем сам и като че ли предизвикваше целия свят. Изабел до този момент изобщо не можеше да си представи, че съществува такава самоувереност и безкомпромисност.

У него обаче имаше и някаква първична откровеност. Може би това бе причината за липсата му на маниери, но и на преструвка, на отказа му да приеме всякакъв друг начин на поведение освен своя собствен. Но това бе болезнена откровеност, която не зачиташе чувствата или слабостите, които изискваха от човека повече, отколкото повечето хора можеха да дадат.

— Има ли нещо у мен, което намираш за приемливо, мистър Максуел?

Изабел съжали за тези думи още в момента, когато ги изричаше. Очакваше, че той отново ще й се присмее.