Лей Грийнууд - Джейк

— А какво намираш ти за забавно, мис?

— Никога не бих ти казала и така да ти дам още един повод да ми се надсмееш.

— А ако обещая, че няма да се смея?

— Не бих ти повярвала.

Тя го погледна така, като че ли той бе някаква хлебарка. Трябваше да е истински глупак, ако продължеше дори за миг да мисли за нея. Тя можеше да се справи и сама. Жени като нея винаги се справяха. Красотата им служеше като наркотик за глупаците.

— Ще направя всичко възможно да стоя далеч от пътя ти, докато си тръгнете.

Изабел го изгледа безпомощно, цялата й гордост се бе изпарила.

— Точно там е въпросът. Не можем да си тръгнем.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можете да заминете? — попита Джейк, докато двамата с Изабел вървяха към къщата.

— Нищо. Това не е твой проблем.

— Мой е, след като означава да останете на територията на рачото ми. — Джейк посочи към Мърсър. — Няма да е лесно да се справиш с него, когато го развържеш.

Изабел изстена вътрешно. Не искаше да държи Мърсър вързан, но не можеше да му позволи да се върне в Остин преди нея.

— Какво предлагаш?

— Можем да го предадем в ръцете на фермерите. Предполагам, че ще може да върши доста работа.

— Мистър Максуел, вече разбрах, че имате много лошо мнение за жените, особено за мен, но… — Изабел замълча за момент, защото той се усмихваше нагло. — Подиграваш ми се.

Усмивката му се стопи.

— Бих ли направил такова нещо?

Трудно бе да си представи по-неискрен израз на невинност.

— Да, въпреки че не мога да си представя защо.

— Придай го на странния ми характер — като например това, че не искам да спя в легло.

Той се опитваше да я дразни. Беше успял, но тя нямаше намерение да му даде да разбере това.

— Момчетата са тези, за които се притеснявам. Всичките са израснали при много тежки условия. Щеше да ти се скъса сърцето, ако знаеше.

Като го погледна отново, Изабел реши, че той изобщо не изглежда като човек, на когото сърцето му се къса. По-вероятно беше да смята, че всяко тяхно нещастие е по тяхна собствена вина.

— Защо не могат да се сработят? — осведоми се Джейк. — Някои от тях изглеждат съвсем почтени.

— Всички те са почтени — сопна се Изабел. — Но са изгубили доверие в хората.

— Звучи ми като жален вой на неудачници, защото никой не ги е глезил. Разбира се, ако настояваш да ги настаниш при такива хора като твоите фермери, мога да разбера чувствата им.

Трябваше да се досети, че той ще успее да изкара провала им нейна вина.

— Нямам нищо общо с местата, където са живели преди това.

— Може би не, но с това назначение обърка всичко. Какво следва после?

Изабел не знаеше защо изобщо си даваше труда да разговаря с него. Той беше мъж, а мъжете винаги смятаха, че ако една жена има нещо общо с някоя работа и нещата се объркат, то вината несъмнено е нейна.

— Не знам какво да правя по-нататък — призна тя. — Не мога да ги заведа обратно в Остин, но и нямам къде другаде да отида.

— Не бих си губил времето да се тревожа за тях. Момчетата не могат да се разберат помежду си, защото не се и опитват.

— Но Аз се тревожа за тях. Те са моя отговорност.

— Имате ли роднинска връзка?

— Не.

— Тогава защо те интересува какво ще стане с тях?

Изабел изпита непреодолимо желание да му обърне гръб. Той бе най-грубият, коравосърдечен и безчувствен мъж, когото бе срещала някога. Е, той наистина не беше толкова лош, колкото някои хора, конто познаваше, но въпреки това си оставаше груб, коравосърдечен и безчувствен. Както и да е, точно сега момчетата нямаш къде да отидат. По-добре щеше да бъде да сдържа възмущението и острия си език, преди той да ги е изхвърлил от ранчото. Изабел приседна на стъпалата пред къщата. Джейк се отпусна до нея.

— Не разбирам как можеш да погледнеш към тези необичани от никого деца и да не почувстваш болка до дъното на душата си — каза тя, като избягна въпроса му. — Държат се по този начин само защото са били наранени. Доверието им е било предадено, невинността им — унищожена.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти си невероятно груб, за да продължиш да го задаваш, когато аз очевидно предпочитам да не отговоря.

— Защо?

— Това не е твоя работа.

— Моя е, ако искаш да ви помогна.

— Не съм молила за помощта ти.

— Не с толкова много думи, но когато ми обясни ситуацията, направи точно това.

На устните й бе готов язвителен отговор, но Изабел се въздържа. Джейк очевидно се опитваше да бъде неприятен и дяволски добре успяваше да го постигне.