Лей Грийнууд - Джейк

Животното бе хванато. Цвилейки от ярост, се мъчеше да се освободи от въжетата с всички сили. Изабел наблюдаваше как момчетата се разпръснаха из корала като подплашени птици. Шон сграбчи ласото си едновременно с Люк. Постепенно момчетата закараха коня до единия край на корала и едно по едно се промушиха между коловете. Нощния ястреб и Чет завързаха ласата си на колове на няколко метра разстояние едно от друго. Соутуут не можеше да се движи, без да се удуши.

Нощния ястреб отново влезе в корала и удари коня по главата. Жребецът оголи зъби и се опита да го нападне, но въжетата не му позволяваха да стори това. Усилията му да се освободи само вълнуваха още повече Нощния ястреб.

— Този кон е мой — заяви момчето на висок глас, а вълнението му бе очевидно за всички. — Аз ще го яздя.

Изабел не можеше да разбере. По-скоро би се съгласила да язди див бизон.

— Какво правехте тук? — попита Чет Атмор. — Той можеше да ви убие.

— Кой е махнал част от оградата? — поиска да узнае Шон.

Изабел реши, че може да признае наведнъж всичките си грехове, но преди да проговори, вниманието й бе привлечено от звука от копитата на галопиращ кон. Смаяна и невярваща, видя как Джейк Максуел се появи като ураган в нощта, насочвайки се право към нея. Изабел се прилепи към оградата на корала, а конят на Джейк спря на сантиметри от нея.

— Какво става тук? — изкрещя той и скочи от седлото. — Защо Соутуут цвилеше така?

— Опита се да убие мис Дейвънпорт — услужливо отвърна Уил Хаскинс.

Изабел не можеше са си спомни някога повече да е желала да се възползва от някоя лъжа.

Джейк погледна учудено Соутуут и въжетата, с които беше овързан.

— Ястреба успя да го завърже, преди да бе убил мис Дейвънпорт — обади се Уил.

Джейк просто не можеше да повярва на това, което чуваше. Изабел или беше луда, или бе достатъчно глупава, за да не може да си даде сметка, че Соутуут може да я убие.

— Какво, по дяволите, правеше в корала?

— Опитвах се да освободя конете, за да не могат момчетата да избягат.

Джейк се бе събудил от дълбок сън от бясното цвилене на коня. Беше си помислил, че индианци са нападнали ранчото, убили са момчетата, отвлекли са Изабел и се опитват да отвлекат и конете. А сега тя му казваше, че нарочно е влязла в корала, за да пусне конете, като попречи по този начин на момчетата да избягат. Тази жена бе луда, в това нямаше никакво съмнение.

Джейк впи пръсти в раменете й и я обърна към себе си така, че да може да вижда очите й на лунната светлина. Не, не изглеждаше да си е изгубила ума. Очите й бяха някак по-големи, но това сигурно се дължеше на уплахата. Джейк я пусна.

— Може би в тъмното си се объркала. Градските жени като теб не са свикнали да се оправят сами.

Джейк се надяваше, че нещата стоят точно така. Щеше да бъде наистина жалко за такава хубава жена да се окаже малоумна. А в Тексас и без това жените бяха рядкост.

— Не съм се изгубила — отвърна Изабел, като обгърна раменете и потърка ръцете си, като че ли искаше да изтрие по този начин всяка следа от докосването му.

— Влязла си нарочно в корала? — Господи, дори и градска жена не би сторила нещо толкова глупаво.

— Момчетата бяха разочаровани, че бяха загубили възможността да работят за теб. Брет каза, че някои от тях може да липсват утре сутринта. Страхувах се, че ако имат коне, по-лесно ще решат да избягат. Казват, че тук има само открити равнини и индианци, решени да избият възможно най-много заселници.

— Това не е причина да освободиш конете.

— За мен причината беше достатъчно добра.

Джейк не се опита да спори с нея. Всеки, който би влязъл в корала, когато там бе и Соутуут, сигурно би си изгубил ума.

— Мат не иска да се връща в сиропиталището — заяви Уил. — Там направо побесняват, задето той не говори. Понякога го и бият.

— Ще намеря някого, който ще ви вземе и двамата — отвърна Изабел. — Някой, който няма да бие Мат само защото не иска да говори.

— И как ще направиш това? — попита предизвикателно Джейк.

Не можеше да си представи какво означава да знаеш, че не принадлежиш никъде, че можеш да бъдеш даден на някого, да бъдеш взет от него и после даден на някого другиго само поради нечий каприз.

— Това не те засяга — отвърна Изабел, като поклати глава в израз, че е по-добре той да гледа своята собствена работа. След това тя се насочи към огъня. Когато той я последва, тя се отправи към къщата.

Мат бе сложил още сухи дърва в огъня и правеше кафе. Момчето изглеждаше, че има вродено шесто чувство, и знаеше какво е нужно да се направи в следния момент. Докато Джейк го наблюдаваше как слага боба във врящата вода, разбра, че единственото, от което момчето има нужда, за да заживее отново нормално, е спокойна и приятелска среда.