Лей Грийнууд - Джейк

Всъщност изобщо не му харесваше. Трябваше да се наспи, защото последният пост при животните бе негов. При това, когато спи, няма да се налага да мисли за Уорд.

Изабел не искаше да го чуе. Дори не искаше да му говори. Когато се опита, тя го отпрати с подигравателен смях.

— Върви си — каза с повлачения си акцент.

— Трябва да се върнеш — умоляваше я той. — Липсваш ми. На момчетата също.

Тя го погледна с презрение, което една жена може да постигне само когато е примесено с омраза.

— Аз не ти липсвам. Липсва ти човек, който да ти готви и да пере дрехите ти. Ти нямаш нужда от жена, а от робиня. Всяка друга жена би ти свършила работа.

Как да я накара да разбере, че тя беше тази, която му липсваше? По дяволите, би живял години наред само на боб и бекон и ще се пере само когато падне в реката. Не се интересуваше дали ще прекара останалата част от живота си, спейки под звездите. Искаше Изабел, защото тя бе единствената жена в света, която обичаше. Никога нямаше да обича друга жена.

Но тя никога не би повярвала на това. Или пък никога не бе смятала, че бе достатъчно важно.

— Никога повече няма да ти се налага да готвиш и переш. Аз и момчетата ще вършим тази работа.

Той се приближи отново и тя отново го отблъсна, след това насочи вниманието си към образа си в огледалото. Използваше прекалено много грим. Вече дори не приличаше на себе си. Кестенявата й коса сега бе боядисана в яркочервено. Устните й също бяха наситеночервени, по клепачите й имаше толкова грим, че изглеждаше така, сякаш носеше маска. Роклята й разкриваше повече от тялото й, отколкото той бе видял за петте години като неин съпруг.

Но най-много се бе променило изражението й. Бе станало твърдо и жестоко. Същото се бе случило и със смеха й. А сега тя се смееше на него, смехът идваше от лице, което изглеждаше като карикатура на жената, в която някога се бе влюбил.

— Няма да се върна в онзи ад, дори и да ми дадеш десет прислужници. Мразя жегата и праха, отвращавам се от миризмата на говеда. Но повече от всичко се отвращавам от твоята миризма.

Вратата се отвори и в стаята влезе Уорд Дилън. Той носеше черен костюм, златиста жилетка, пурпурна вратовръзка и ослепително бяла риза. Когато забеляза Джейк, устните му се изкривиха в подигравателна усмивка, а очите му заблестяха присмехулно.

— А-ха! Помислих си, че ми мирише на говеда. Мислех, че градските власти забраниха да се водят крави в Ню Орлийнс.

— Той не води кравите си — каза Изабел. — довел е само себе си.

Двамата избухнаха в смях.

— Готова ли си, шери? — обърна се Уорд към нея. — Клиентите стават неспокойни. Всички са ужасно нетърпеливи да те видят.

Изабел се усмихна на Уорд по начина, по който много, много отдавна се бе усмихвала на Джейк.

— Готова съм. Как изглеждам?

— Отлично, както винаги.

— Как можеш да кажеш, че изглежда отлично? — изкрещя Джейк. — Та тя е покрила цялото си лице с грим! Тялото й е наполовина открито за погледа на всеки пияница, който пожелае да я зяпа или да я опипва. Не, тя не изглежда отлично. Има вид на курва! — Джейк сграбчи Изабел за ръката — Идваш си вкъщи с мен!

Изабел се опита да се откопчи от него.

— Никога повече няма да се върна в онова място! Мразя го, мразя и теб. Бих предпочела да спя с всеки мъж в Ню Орлийнс, отколкото да ти позволя да ме отведеш обратно!

Джейк вече не я слушаше. Щеше на всяка цена да отведе Изабел у дома. В началото ще бъде нещастна, но скоро ще разбере, че да живее чист, порядъчен живот в ранчото е много по-добре, отколкото да предостави на показ невинността и красотата си. Тя скоро щеше да разбере, че заради никакви пари, бижута, кожи, къщи или слуги не си струва да загуби самоуважението си.

— Пусни я! — нареди Уорд. — Тя не желае да дойде с теб.

— Ще я отведа у дома.

— Моят дом е тук! — изкрещя Изабел.

— Тогава живееш в истински ад.

— Напротив, живеех в ад, докато бях омъжена за теб.

— Ти си все още омъжена за мен. Все още си моя жена.

Тогава Уорд го удари. Преди да успее да стане, Уорд отново го удари. Джейк извади револвера си и го застреля.

Изабел изпищя, а сцената изведнъж се разпадна на неясни и мъгляви образи. Джейк видя как Уорд падна, а на бялата му риза разцъфна голямо кърваво петно.

Сякаш отникъде, се появи полицият и го отведе — не в затвора, не в съда, а на бесилката. Когато примката бе надяната на врата му, той видя как Уорд се надигна от пода. Кървавото петно избледня. Уорд не беше мъртъв, дори не беше ранен.