Лей Грийнууд - Джейк

Пит подсмърчаше, риташе и удряше Джейк с всички сили. Нищо не бе останало от момчето, което следваше Джейк навсякъде, имитираше походката му, неуморно се стараеше да бъде похвалено от него. Момчето бе до такава степен обзето от неконтролируем гняв, че не се интересуваше за живота на никого, дори за своя собствен.

— Защо ме спря, копеле такова? Мразя те, мразя те!

Джейк прикова ръцете на Пит до тялото му. Пит се опита да го удари с глава. Когато не успя, изкрещя от ярост.

В този момент пристигна Изабел заедно с останалите момчета.

— Мисля, че е по-добре да подкараме стадото — обърна се Джейк към Чет, след което отправи поглед към Изабел. — Вземи Уил и Дрю с теб.

Тя се поколеба за момент.

— Разбира се.

Дрю и Уил не искаха да пропуснат толкова любопитно зрелище, но Изабел строго им нареди да тръгват към фургона. Пит продължаваше да се мъчи с всички сили да се освободи от Джейк, но скоро се изтощи и притихна.

— Сега готов ли си да слушаш? — попита Джейк. Отговорът на Пит бе още един опит да се освободи, но съпротивата му бе вяла. Предишните му гневни пристъпи не бяха продължавали толкова дълго и не бяха толкова силни. Тогава Джейк бе сигурен, че с течение на времето момчето ще го преодолее. Сега не беше толкова сигурен.

— Ще ти кажа още веднъж — повтори Джейк. — Не можеш да нападаш всеки индианец, когото видиш.

— Напротив, ще го правя! — изкрещя Пит. — И ти не можеш да ме спреш!

— Тогава повече не можеш да останеш с нас — отвърна Джейк. — Щете оставим в първия форт, който срещнем по пътя си. Изабел ще изпрати писмо в агенцията. Оттам ще изпратят някого да те прибере.

Пит го погледна със смесица от страх и упорство. Гневът му постепенно се стопяваше.

— Мис Дейвънпорт няма да ме изостави. Тя каза, че никога няма да изостави никого от нас.

— Ще й се наложи да го направи, защото ти застрашаваш живота на всички.

— Аз просто се опитвах да убия онези проклети копелета. Те убиха майка ми и баща ми. Бих искал да избия всички.

Сега момчето бе само разстроено, от гнева не бе останала и следа.

— Ако беше убил дори само един от тях, те щяха да изчакат водите на реката да спаднат и да ни последват. Ще избият всички ни и ще откарат всичките животни. Но най-лошото щеше да бъде онова, което можеха да направят на Изабел.

— Какво щяха да й направят?

— Много по-лоши неща, отколкото можеш да се представиш.

— По-лоши от това да я убият?

— Много по-лошо.

— Не ти вярвам.

— Сега трябва да ми обещаеш, че няма да нападаш друг индианец.

— Няма!

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Засега нещата ще останат така, докато намеря къде да те оставя. Ще пътуваш във фургона с вързани ръце и крака. Ще те развързваме, за да се храниш, но през останалото време ще останеш вързан дори когато спиш.

— Изабел няма да ти позволи да направиш това. Също и Шон.

— И двамата нямат избор. Отговорността за това пътуване е моя. Аз съм този, който взима решенията.

Джейк изчака.

— А ако обещая да не закачам Нощния ястреб?

— Ястреба няма да ни убие и скалпира. Те ще го направят.

Пит погледна към индианците, които продължаваха да стоят на отсрещния бряг на придошлата река.

— Иска ми се да ги убия всичките!

— Мога да те разбера, но трябва да знаеш, че никога няма да намериш същите индианци, които са убили родителите ти, и ако стреляш по други индианци, това няма да ги върне.

Пит не отговори.

— Хайде. Трябва да достигнем останалите — каза Джейк и сложи ръка върху рамото на Пит.

— Мога и сам да вървя.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита Джейк, без да отмести ръката си.

— Колко пъти трябва да обещавам?

— През цялото време, докато си с мен и Изабел.

— Ами ако се ожениш за Изабел и ме осиновите?

Джейк знаеше, че това никога нямаше да се случи, но не смяташе, че точно сега бе времето да обяснява тези неща на Пит.

— Тогава ще трябва да обещаеш завинаги.

Пит се замисли.

— Добре, но ако не се ожениш за Изабел, обещанието отпада изцяло.

— Струва ми се, че така е честно — отвърна Джейк.

— Тогава си махни ръката от рамото ми. Не съм подлец, няма да пристъпя думата си.

Джейк се разсмя. Пит отново бе същото малко момче, което познаваше.

Джейк не се сещаше за разумна причина защо инстинктите му изневеряваха. Може би твърде много мислеше за момчетата, мислеше за тях все повече и повече. Не можеше да изхвърли от ума си думите на Уил, че той и Изабел трябва да ги осиновят. Темата за брака не подлежеше на обсъждане, но той не виждаше причина момчетата да не останеха с него. Не бяха достатъчно големи, за да ги наеме като обикновени работници. Някой трябваше да се грижи за тях поне още няколко години. А той нямаше нищо против.