Лей Грийнууд - Джейк

Джейк тръсна глава, за да се освободи от тази непоносима мисъл. Нямаше значение откъде е Уорд. Беше показал ясно, че проявява интерес към Изабел. Тя вече бе дала да се разбере, че също се интересува от него. По-добре беше да започне да мисли единствено за кравите си и да забрави глупавите мисли, които подсъзнателно продължаваха да го измъчват през последните няколко дни.

Мощна светкавица проряза небето далеч на хоризонта. Джейк бе доволен, че бурята не бе стигнала толкова далеч на юг. В противен случай конете щяха да газят до глезените в кал.

Когато Изабел се събуди, Пекос беше излязла от бреговете си и продължаваше да се покачва.

— Съберете колкото е възможно повече дърва и се преместете на по-високо място — обърна се Джейк към нея, след като свършиха със закуската, първата след началото на пътуването им, която направиха и изядоха след изгрев слънце. — Възнамерявам да прекараме целия ден тук. Ще тръгнем утре на зазоряване.

Бяха на половината път до новия лагер, когато Уил нададе вик.

— Погледнете! — изкрещя гой, като сочеше на отсрещния бряг на реката зад тях.

Изабел се обърна и кръвта замръзна в жилите й. Не по-малко от сто индианци бяха спрели на другия бряг. Команчи!

— Искат да ни нападнат и да вземат стадото — каза Джейк.

Вероятно биха отвели със себе си и Изабел. Само придошлите води на Пекос ги отделяха от смъртта.

— Какво мислиш, че ще направят? — попита Изабел.

— Нищо не могат да направят, докато водите не спаднат.

— Колко време ще отнеме това?

— Не знам. Може би седмица.

— Тогава ние сме в безопасност.

— Но те изминават за един ден такова разстояние, каквото ние изминаваме за пет.

— Ще ни последват ли?

— Не мисля. Преди да ни достигнат, ние вече ще се намираме на територията на апахите.

— Но те са също толкова лоши като команчите тук.

— По-добре апахи, които не знаят, че сме тук, отколкото команчи, които знаят.

Преди Изабел да бе имала време да отговори, Пит грабна една карабина от фургона и хукна към индианците.

— Кучи син! — Джейк се впусна след него с всички сили.

— Но какво прави той? — недоумяваше Уорд.

— Мисля, че ще се опита да убие някой от онези индианци — отвърна Изабел.

— Кучи син! — промърмори Уорд. — Ако застреля дори един от тях, те ще ни преследват, докато ни избият всички.

Пит тичаше като антилопа. Джейк никога не се бе опитвал да тича с ботушите с високи токове. Беше сигурен, че вече има кървави мехури и по двата си крака. Но ако не спреше Пит, преди да бе убил някого, разранените крака щяха да са последната му грижа.

— Не можеш да застреляш онези индианци! — изкрещя той на Пит.

— Ще убия поне едно от тези копелета — извика в отговор Пит.

Момчето дори не се обърна. Вятърът подемаше думите му и ги отнасяше към Джейк.

Джейк бе стоял нащрек, очаквайки нещо подобно, откакто Пит нападна Нощния ястреб, но сега индианците го бяха изненадали. Преди да бе имал време да помисли за Пит, момчето бе грабнало карабината и се бе понесло напред. Слава богу, че не бе учил Пит да стреля. Искрено се надяваше, че и баща му не го бе направил.

Тази надежда умря, когато Джейк видя Пит да се отпуска на едно коляно, да вдига пушката и да стреля. Нямаше време да мисли дали куршумът бе достигнал целта си. Един индианец нададе вик, а конят му се изправи на задните си крака. Никой не падна от седлото, затова Джейк предположи, че куршумът само бе преминал близо до коня, но не мислеше, че втори път ще имат същия късмет. Като направи отчаян скок, Джейк се пресегна и сграбчи Пит за рамото.

Пит се обърна светкавично и го удари с приклада на пушката по главата. Джейк едва не припадна, когато двамата се изтърколиха на земята.

Джейк искаше просто да остане да лежи и да изчака ужасната болка в главата му да затихне, но се изправи на колене точно навреме, за да види Пит отново да коленичи и да се прицелва.

Джейк светкавично се хвърли към момчето. Карабината отхвръкна настрани, а мъжът и момчето се затъркаляха по склона. Джейк удари главата си о нещо твърдо и беше на ръба да загуби съзнание. Успя някак си да изпълзи от тъмнината, която се опитваше да го погълне, и се огледа за Пит. Момчето тъкмо се изправяше на крака с поглед, втренчен в падналата на земята пушка. С последни сили Джейк се хвърли към Пит. Приземи се върху момчето, което щеше всеки момент отново да грабне оръжието.

За щастие, на помощ притича Шон, който веднага хвърли поглед към отсрещния бряг.

— Не мисля, че е уцелил някого.