Лей Грийнууд - Уорд

Марина не смееше да се помръдне. Не можеше да диша. Като че ли се бе превърнала в каменна статуя. През тялото й премина тръпка, но това я извади от вцепенението й. Тя отмести поглед.

— По-добре се облечи. Някой може да дойде насам.

— Никой няма да дойде.

— Въпреки това се облечи. Можеш да настинеш.

За нея това бе невъзможно. Чувстваше се така, като че имаше треска.

— Не е необходимо да извръщаш поглед. Между нас има дърво.

Марина продължи да гледа в противоположната посока, но не защото се страхуваше от нещо, което би могла да види. Напротив, спомняше си всяка подробност. Съмняваше се, че би могла да забрави.

Марина многократно си напомни, че беше зряла жена, а не девица, че бе родила син, че бе живяла сред мъже през целия си живот. Но това, изглежда, изобщо нямаше значение. Виждайки Уорд да плува в реката, бе все едно че вижда мъж за пръв път в живота си. Това я шокира и едновременно я развълнува по съвсем нов за нея начин.

Цялото й тяло я болеше от копнеж, който никога преди не бе изпитвала. Чувстваше как мускулите й се напрягат и след това отново се отпускат, вълните на физическото желание се разливаха по тялото й като вълните по набраздената повърхност на езеро.

— Вече можеш да се обърнеш.

Марина не мислеше, че може да го направи. Дори не бе сигурна, че ще бъде в състояние да направи каквото и да е движение. Цялата й сила, изглежда, бе изсмукана от тялото й.

— Случило ли се е нещо?

Марина почувства ръцете му върху раменете си и тялото й се напрегна. Дълбоко и шумно си пое въздух, което подсказа на Уорд, че мислите и чувствата й бяха в истински хаос.

— Не. Нищо не се е случило.

— Тогава защо се извърна?

Не можеше. Той я обърна към себе си, докато тя не застана с лице към него. Уорд не си бе сложил ризата. От кръста нагоре бе гол.

— Каза, че си облечен.

Марина се надяваше, че той няма да долови несигурността в гласа й и колко развълнувана бе от близостта му.

— Когато излязох от водата, намокрих ризата си, затова я метнах на един храст Слънцето ще я изсуши.

Марина не бе сигурна, че би могла да издържи още няколко минути. Никога не бе очаквала видът на голото му тяло да има такъв ефект върху нея. Не бе подготвена за такова нещо. Всичко бе излязло напълно извън контрол, преди изобщо да бе усетила опасността.

Искаше да протегне ръка и да го докосне. Той беше толкова близо. Марина повдигна ръка и я постави на гърдите му. След това я вдигна към лицето си.

— Трябва да вървя. Мисис Прут се разтревожи, когато никой не успя да каже къде си.

— Почакай малко. Ризата ми скоро ще изсъхне.

Защо продължаваше да стон като закована? Защо умът й отказваше да работи нормално? Защо се оставяше да бъде понесена от течението на физическото желание като дърво в буен и стремителен поток? Марина отново отмести поглед.

— Трябва да вървя.

Уорд взе лицето й в ръце и я принуди да го погледне.

— Защо? Страхуваш ли се от мен?

— Не.

— Искаше да му каже точно това, но от гърлото й не излезе и звук Тя само поклати глава и отклони поглед.

— Тогава ме погледни.

Не искаше да го направи, но той леко обърна лицето й към своето и тя трябваше или да затвори очи, или да го погледне право в лицето.

— Не се отвръщай от мен. Аз съм твой съпруг.

— Не съвсем.

— Можем да променим това положение.

— Ще отнеме много време.

— А аз мисля, че вече сме започнали с промяната.

Той беше прав. Ако не беше така, гневът й към него не би се превърнал във възхищение и тя не би се чувствала толкова развълнувана и толкова безпомощна. Уорд я привлече към себе си. Тя инстинктивно протегна напред ръце, за да го отблъсне, но по този начин дланите й се допряха до голите му гърди.

Бе си мислила, че по-голям шок не би могла да изпита, но грешеше. Все едно бе поставила ръцете си върху гореща печка Опита се да се отдръпне, но не успя. Уорд я привлече още по-близо, сега вече ръцете й представляваха единствената преграда между телата им.

Марина с учудване се запита колко дълго може да издържи човек, без да си поеме въздух. Запита се дали просто припада, или умира тихо с отворени очи. Сигурно сама щеше да разбере, защото нямаше сила, която да я накара да поеме въздух в дробовете си.

— Не можеш да продължаваш да бягаш. Рано или късно ще се наложи да решиш дали можеш или не да живееш с мен.

Той отпусна хватката си и тя най-накрая успя да си поеме дъх.

— За да живеем в един дом, не е необходимо да се докосваме — заяви тя, но в същото време знаеше, че щеше да бъде невъзможно да прави нещо друго.