Лей Грийнууд - Уорд

Това щеше да разруши целия й живот.

Сърцето й кървеше за мисис Джонсън, която трябваше да се бори, за да спаси останалата част от семейството си, докато в същото време се опитва да се примири със загубата. Марина чувстваше, че не би била способна да го направи. Танър бе всичко, което имаше в този свят. Ако го изгубеше, щеше… просто не мислеше, че ще може да го понесе.

Тези разсъждения отново насочиха мислите и към Уорд. Какво имаше той? Как щеше да преживее такава загуба? Членовете на собственото му семейство не го искаха при тях. Той живееше с Джейк и Изабел, но по някакъв едва доловим начин стоеше на разстояние от тях.

Марина си помисли, че е много по-лесно да си сирак. Така човек можеше да започне отново да изгражда живота си, без да се съобразява с това, което е оставил зад себе си. За нея и за Уорд раната, нанесена им от собствените им семейства, стоеше отворена, винаги кървяща, винаги болезнена. Можеше да разбере болката му, защото самата тя страдаше от нея. Но на една ръка разстояние се намираше и лекарството за тази болка. Имаха Танър. Имаха шанс да продължат оттам, откъдето бяха прекъснали.

— Непоносимо е, когато умират деца — каза мисис Прут, когато двете с Марина се върнаха вкъщи. — Чувствам се така, като че ли съм могла да спася всяко едно от тях, ако бяха мои.

— Никой не би могъл да спаси тези деца.

— Знам, че е глупаво. Това е, защото двамата с Клайд толкова много искахме да имаме деца, но не успях да зачена. При такова положение една жена се чувства и виновна, и измамена.

— Това не трябва непременно да е така. Не виждам защо трябва да се чувстваш по този начин.

Марина бе сигурна, че мисис Прут иска да й каже нещо, но се отказа. Накрая жената не изтрая.

— Намислихте ли със съпруга ти какво ще правите с малката Дейл?

— Трябва да се опитам да й намеря семейство, което ще я осинови. Ако не мога…

Мисис Прут сграбчи ръката на Марина толкова силно, че младата жена вдигна към нея изненадан поглед.

— Не можем ли да я вземе ние? — попита развълнувано мисис Прут. — Клайд и аз. Винаги сме искали деца, но не успяхме. Вече бях решила да се примиря, но това момиченце като че ли ни е изпратено от Провидението. Няма да й липсва нищо. Ние не сме богати, но няма да намерите никой, който да я обича повече от нас.

Мисис Прут бе толкова развълнувана, че отначало Марина се стъписа. Не бе подозирала, че е възможно някои толкова силно и отчаяно да иска нещо.

— Мислех си самата аз да я осиновя.

— Но ти вече си имаш момченце, пък и със съпруга ти можете да имате още деца. От погледа, с който те гледа, мога да заключа, че само чака ти да кажеш „да“.

Марина почувства как се изчервява.

— Що се отнася до бебето, не мога да реша сама — каза — Крайното решение трябва да бъде на съдията.

— Но ако ни препоръчате с мистър Дилън, знам, че това ще помогне. Вие я намерихте. Вие я спасихте. Съдията ще е вслуша във вас.

— Не знам. Първо трябва да помисля.

Мисис Прут посърна, решителността и енергията й изчезнаха.

— Трябваше да попитам — каза с мъка тя. — Разбираш, нали? Трябваше.

— Разбирам.

Мисис Прут повече не спомена Дейл, но от държанието й, от начина, по който се движеше в къщата, Марина можеше да каже, че много се надява да вземе детето. Завръщането на Уорд разсея донякъде натрупаното напрежение. Марина вече се бе изкъпала, но той я накара да го направи отново.

— Невъзможно е да бъдем напълно сигурни, че сме се измили достатъчно, след като сме носили жертва на холерата — заяви той.

Кожата на Марина бе суха и леко изпръхнала от толкова много търкане и миене. Знаеше, че Уорд е в по-лошо състояние от нея. Той се измиваше и преобличаше всеки път, когато оставяше пациент. Бедната мисис Прут трябваше да използва помощта на няколко свои съседки, за да смогне с постоянното изваряване на дрехите, прането и сушенето.

— Не мога да кажа, че вярвам в съществуването на онези тайнствени животинки — каза мисис Прут, когато Уорд дойде да провери какво е състоянието на съпруга й. — Но трябва да призная, че това, което вършите, е правилно.

— Разбира се, че е правилно — намеси се мистър Прут. Той все още не можеше да става от леглото, но беше ясно, че е на път да се оправи. Винаги повтаряше, че дължи живота си на Уорд.

— Не знам нито за лекуването на холерата — каза Уорд. — Но знам как да спра разпространението й.

Но хората от града бяха на друго мнение. И преди бяха преживявали епидемии. Разбираха, че бяха извадили голям късмет. Дори когато се бореха за живота на близките си, те обсипваха Уорд с благодарности. Някои казваха, че това, което става, е чудо.