Лей Грийнууд - Уорд

— Кога ще си дойде мама?

— Не знам. Липсва ли ти?

Момчето кимна.

— Тя никога преди не ме е оставяла така.

Танър не искаше Изабел да си помисли, че е прекалено малък, но истината беше, че се страхува.

— Майка ти не искаше да те оставя — каза му Изабел. — Но чувстваше, че трябва да помогне на хората от Сайпрес Бенд.

— Тя ще умре ли?

— Разбира се, че не. Какво те кара да мислиш така?

— Чух, когато Бък каза на Шон, че хората, които се разболяват от холера, умират. Мама ще се разболее ли от холера.

— Уорд нямаше да й позволи да отиде в града, ако мислеше, че има риск.

— Бък каза, че Уорд също може да се разболее. Каза също, че ако това се случи, ще избие всички в онзи скапан град.

— Уорд знае как да се пази. Той е лекар. Но трябва да помага на хората, които са болни. Майка ти чувства същото.

— Защо никой друг не може да го прави?

— Уорд е единственият лекар тук.

— Мама не е лекар.

— Не, но тя се интересува от съдбата на хората. Затова взе бебето и започна да се грижи за него.

— Дейл ми харесва. Само че онези хора от града не ми харесват.

— Така е, защото не ги познаваш.

Танър беше сигурен, че дори и да ги познаваше, това не би променило нищо. Никога не би харесал някого, който можеше да зарази майка му с опасна болест. В този момент към тях се приближи Дрю.

— Пак ли плачеш за майка си?

Танър много харесваше Дрю, но понякога би искал тя не е толкова лоша.

— Аз не плача — отвърна той — Просто се чудех кога ще върне.

— Няма как да разбереш, докато не я видиш, така че няма смисъл да губиш време да мислиш за това.

На езика му бе да каже нещо злобно, но си спомни, че родителите на Дрю бяха убити от индианци Може би тя се държеше по този груб начин, защото те много и липсват и знаеше, че няма никога да се върнат.

— Няма нищо лошо в това, че Танър тъгува за майка си — обърна се Изабел към Дрю. — Надявам се, ако ме няма, и ти да тъгуваш за мен.

— Разбира се, че ще тъгувам — съгласи се Дрю малко небрежно. — Но няма да стоя и да плача. Искаш ли да ми помогнеш да проверим как са конете, Танър?

Танър знаеше, че няма нужда никой да проверява конете. Това беше просто начинът на Дрю да каже, че съжалява. За момиче тя понякога бе доста груба, но имаше добро сърце.

— Разбира се. Уорд казва, че човек никога не трябва да оставя грижата за коня си на някого другиго, или съвсем скоро ще се окаже с много лош кон.

— Аз се грижа добре за всички коне — отвърна Дрю, приемайки забележката му като лична обида. — Първият, който каже обратното, ще получи хубав удар в носа.

— Всички знаят това, Дрю — усмихна се Изабел.

Танър не разбираше защо Изабел винаги се усмихваше на Дрю, когато момичето караше всички други да се мръщят недоволно. Дори Джейк един ден заплаши да я напляска.

— Е, ако ще идваш, да вървим — подкани го Дрю. — Трябва да свърша с тази работа и да си лягам. Утре искам да съм на седлото преди всички.

Танър се изправи и последва Дрю. Хвърли поглед през рамо към Изабел. Би предпочел да остане с нея, но Дрю отново щеше да го обвини, че се държи като бебе.

— Хайде, идвай — подкани го Дрю. — Да се състезаваме до обора.

Танър знаеше, че не би могъл за я изпревари, но трябваше да опита. Уорд му бе казал, че няма нищо лошо един каубой да бъде победен в някое състезание. Лошото бе, ако не опита. Дори повече от Дрю, Танър се стремеше към одобрението на Уорд.

Погребаха Кати и Дамрон Джонсън заедно. Момчето бе починало малко преди обед. Мисис Джонсън, обезумяла от загубата на двете си деца, накрая бе убедена да си остане вкъщи.

Мъжете от града изкопаха гроба, но никой не искаше а докосне децата. Уорд и Марина ги пренесоха през селището до новото гробище. Кати и Дамрон бяха първите деца, които щяха да бъдат погребани тук. В градчето нямаше свещеник. Клайд Прут изпълняваше всички светски и религиозни задължения. И тъй като Клайд бе болен, Уорд трябваше да изрече последните прощални думи за двете деца.

— Милостиви Боже, с натежали от мъка сърца Ти предаваме тези две деца. Не е по силите ми да разбера защо са ни отнети толкова рано и защо трябваше да страдат толкова много, преди да напуснат тази грешна земя, но помогни ни всички да повярваме, че вече са на сигурно място, сгрени от Твоята любов. Утеши ги, както ще утешиш тези, които толкова много ги обичаха и на които ще липсват повече, отколкото може да се изрази с думи. Амин.

Марина извърна глава, преди да започнат да запълват гроба Не можеше да понесе такава гледка. С ужас си мислеше как би се чувствала, ако в някой от тези гробове бе положен Танър.