Лей Грийнууд - Уорд

— Всичко това е работа на доктора — казваше мисис Ауолт, една от жените, които помагаха в безкрайното изваряване и пране. — Докато тази епидемия не премине, никой в къщата ми няма да яде нещо, което не е било сварено преди това, дори и да се наложи да сваря зеленчуците на каша и месото на яхния.

Марина се усмихваше, когато виждаше неудобството на Уорд и в същото време се ядосваше Ясно бе, че не беше свикнал да получава похвали и благодарности. Марина знаеше, че в онзи проклет дом не бе получавал нищо повече от оплаквания и недоволни забележки.

Но нещата в градчето наистина тръгнаха добре. Уорд изяви надежда, че повече няма да има заразени. Ето защо, когато Марина слезе за закуска на следващата сутрин, беше крайно изненадана, когато мисис Прут се приближи, а на лицето й бе изписана тревога.

— Нещо се е случило с доктора. Никой не може да го намери.

Уорд винаги си бе мислил, че има нещо невероятно успокояващо във вида на бавно течащата вода Докато седеше на брега на реката и наблюдаваше водата, която образуваше миниатюрни водовъртежи в корените на един гигантски кипарис, обзе го чувство на спокойствие и мир. За пръв път от няколко дни беше сам. Дългите часове самота бяха едно от нещата, които най-много му харесваха, докато работеше за Джейк. Предполагаше, че и хората му харесват, поне в достатъчна степен, но предпочиташе откритите пространства в ранчото, самотата, тишината на нощта под хилядите блестящи звезди. Тогава човек можеше да се вслуша в себе си, във вътрешния си глас, който нямаше да бъде заглушен от шумовете на цивилизацията.

Майка му беше права. Той бе много по-подходящ за работа в едно ранчо, отколкото да живее във висшето общество. Разбираше природата и животните по-добре от хората. При някои случаи дори ги предпочиташе.

Но точно сега Уорд не бягаше от хората. Бягаше от техните похвали и безкрайни благодарности. Те го караха да чувства още по-остро колко ограничени бяха възможностите му. Наистина, знаеше някои неща, но имаше толкова много, което не знаеше, и толкова много, което не можеше да направи. Хората сега очакваха от него повече, отколкото той беше в състояние да даде. Очакваха от него да бъде съвършен.

А Уорд не искаше да бъде съвършен. Не можеше, а и не желаеше хората да очакват това от него.

Изведнъж го обзе странен импулс. Отначало той не му обърна внимание. Беше толкова смешно и глупаво. Но чувството бе толкова силно, че не можеше просто така да го пренебрегне. Защо не? Какво значение имаше? На сърцето му олекна, на лицето му се появи усмивка, мъжът скочи, свали дрехите си и се гмурна в реката. Чувстваше се превъзходно. От години не бе плувал в толкова дълбока вода. Още по-дълго време бе изминало, откакто бе плувал без дрехи.

Това го накара отново да се почувства като малко момче. Като че ли вършеше нещо забранено. Със сигурност нещо забранено за един мъж. Лекар. Нещо, което никога не би било позволено на Рамон. От това изкушението ставаше неустоимо. Уорд ненадейно се разсмя високо. Слава Богу, че не бе на мястото на Рамон. Още повече, никога не бе искал да бъде.

Изведнъж годините на борба, неуспехи и болка като че и останаха далеч назад. Не завиждаше на Рамон. За своя голяма изненада, Уорд осъзна, че той бе в много по-добро положение от брат си. Имаше жена, син, приятели, хора, които се нуждаеха от него и му вярваха. Можеше да направи нещо с живота си. Можеше да направи нещо значимо. Не беше съвършен, но не беше и безполезен. Имаше своята работа, свой дом. Имаше и чувство на принадлежност.

Заля го огромно облекчение. Като че ли бе освободен от мрачен затвор, след като години наред бе прекарал в тясна килия с малък единичен прозорец, през който да гледа това, което никога нямаше да може да притежава, това, което никога нямаше да бъде.

Уорд започна да лудува във водата като дете. Около него бързо се стрелката риби и усилията му да улови няколко с ръце останаха напразни. Една костенурка, която се приличаше на слънце на голям камък, се размърда неспокойно, недоволна от водата, която Уорд изля върху камъка. Животното се плъзна в реката, за да си потърси някое по-тихо място. Дори птиците в клоните на дърветата започнаха шумно да протестират заради нарушаването на утринния им покой.

Но Уорд изобшо не се интересуваше от тази суматоха. Птиците, костенурките и рибите можеха да си почиват и утре. Днес те бяха свидетели на неговото прераждане. Този важен момент трябваше да бъде споделен от всички. Това си бе неговият миг. Не можеше да го сподели с никой друг, защото никой не знаеше какво означаваше това за него. Дори и Марина.