Лей Грийнууд - Уорд

— Но те няма да знаят какви предпазни мерки да вземат! — възпротиви се Бък.

— Не искам никой да идва тук и да ми говори за холерата. — Думите на мисис Прут вече не бяха изпълнени с гняв, а с разбиране. — Сестра ми и съпругът и починаха от холера в Браунсвил преди две години.

— Можете да оставите всичко в наши ръце — добави мистър Прут.

— Не можем да се доверим на този човек — оплака се Бък, докато яздеха в спускащия се здрач обратно към ранчото. — Той най-вероятно ще изхвърли извън града първия болен човек и ще го остави сам да се погрижи за себе си.

— Не, Бък, хората просто се страхуват — отвърна Уорд. — Не мога да направя нищо, за да спра заразата, и хората го знаят.

Марина реши, че няма по-подходящ човек от нея, който да се погрижи за бебето. Джейк и Изабел трябваше да мислят за собственото си семейство. Уорд имаше прекалено много работа. Някой трябваше да се грижи и за Танър. Марина се съмняваше, че той би слушал някои друг, освен Уорд. С мъка го удържаше далеч от палатката, както и Уил и Пит, докато Изабел не нареди на Дрю да пази отвън.

Откакто Уорд й бе дал бебето, то бе лежало, без да се помръдне. От време на време Марина с големи усилия успяваше да влее малко вода в устата му, но младата жена не знаеше дали детето бе погълнало достатъчно.

Марина въздъхна от облекчение, когато накрая Уорд отметна платнището и влезе. Забеляза тревогата в очите му. Той вдигна фенера и внимателно прегледа детето.

— Малката успя ли да поеме още вода? — попита той.

— Не много.

— Напишквала ли се е?

— Не. Това означава ли, че състоянието й се подобрява?

— Надявам се. Ти по-добре си легни. Аз ще се погрижа за нея.

— Вече уредих всичко така, че да мога да остана с нея, докато се оправи.

Уорд я погледна дълго и внимателно, но за Марина бе невъзможно да прочете нещо по израза на лицето му.

— Тя не е твоя отговорност — каза той.

— Нито пък твоя.

— Напротив. Аз съм лекар; не мога да пренебрегна този факт, нито задължението си към това дете.

— Това ли правеше? Пренебрегваше факта, че си лекар?

— Не бе необходимо да питаш. Сама знаеш.

— Защо?

— Защото не мога да приема, че съм толкова безпомощен — избухна Уорд. — Мога да хвана и укротя и най-опърничавото животно в Тексас, мога да яздя, да стрелям, да се бия, да ругая и да пия, но не мога да спася дори едно бебе от тази ужасна болест!

— Може би ще можеш.

— Аз практически действам със завързани очи.

— Ние всички правим това, по един или друг начин.

— Аз не съм Танър, Марина. Не се опитвай да ме успокояваш с детски приказки.

— Това в никакъв случай не са детски приказки, а самата истина. Понякога си мисля, че колкото е по-важен един въпрос, толкова по-слепи сме, когато искаме да го разрешим.

— Лягай си, Марина. Аз ще остана с бебето.

— Не. Ако искаш, по някое време през нощта ела да ни видиш как сме, но грижата за бебето е моя работа. Сега иди почивай или ще пратя Дрю след теб.

Уорд още веднъж прегледа детето.

— Кога ще знаем дали ще се оправи?

— Не знам. Понякога, за да се развие болестта, са нужни само няколко часа. Друг път — цяла седмица.

— Тогава ще чакаме.

На следващата сутрин състоянието на бебето не се бе променило. Хлътналите му очички и бузки, и посинелите устни му придаваха зловещ, мъртвешки вид. Сухият език и набръчканата кожа по ръчичките, личицето и крачетата, бяха още едно доказателство колко обезводнено бе телцето. Уорд предположи, че детето бе изпаднало в шок.

Сега вече никой нищо не можеше да направи. Трябваше само да чакат.

Но той не можеше да стои просто на едно място и да чака всеки момент детето да умре. Марина правеше всичко, което при тези обстоятелства можеше да бъде направено.

— Добре съм — бе го уверила тя. — Задрямвам от време на време. Няма смисъл и двамата да оставаме тук. Изабел ми каза, че не могат да завършат дамгосването без теб.

След като се увери, че Марина разполага с всичко, от което може да има нужда Уорд се изкъпа грижливо, отиде в къщата, изяде мълчаливо закуската си, след това се отправи към обора.

— Къде отиваш? — попита Танър и изтича да го догони.

— Да оседлая коня си. Имаме да дамгосваме още животни.

— Джейк каза, че днес той ще улавя животните с ласо, тъй като ти не можеш заради бебето.

Уорд не забави ход и Танър трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Майка ти се грижи сега за бебето.

— Ще ме научиш ли да хвърлям ласо като теб?

Уорд не смяташе, че точно този ден ще има търпението да учи когото и да било. В него се бе натрупало огромно напрежение. Трябваше му дълга и изтощителна физическа работа, в противен случай щеше да избухне.