Лей Грийнууд - Уорд

— След като знаеш толкова много, няма ли да спестим време, ако просто ни подскажеш какво трябва да направим?

Не искаше въпросът му да прозвучи толкова саркастично.

— Ти си възрастен човек, Уорд. Трябва сам да вземаш собствените си решения, колкото и глупави да са те.

— Нямаш голямо доверие в мен, нали?

— Напротив, винаги съм имала голямо доверие в теб и то от ден на ден расте. Забелязал ли си колко е красиво това бебе? Смятам, че един ден ще се превърне в много красива жена. Има сини очи като теб. Ако не й намерим семейство, можеш да я осиновиш.

Уорд се сепна и я погледна право в очите. Изабел му отвърна с искрен и открит поглед. До този момент не се бе заглеждал истински в детето.

Предполагаше, че малкото момиченце е на около шест месеца. То беше изтощено, очите му бяха хлътнали дълбоко, но бяха широко отворени. Гъста червеникаворуса коса покриваше главичката му.

— Не се бях замислял как да й намерим дом — проговори Уорд след дълго мълчание. — Първо трябва да я облечем.

Бебето все още бе увито в одеяло. Всичките му дрешки бяха изгорени.

— Трябва да й дадем и име — добави Изабел.

— Ще оставя това на теб и Марина. Не ме бива за такива неща.

— Нито пък нас с Джейк. Все още не сме решили как да кръстим собственото си дете.

— Мислех, че възнамеряваш да кръстиш бебето на леля си.

— Ами ако е момче?

Уорд се усмихна дяволито.

— Не мислиш ли, че вече имаш предостатъчно.

Изабел му се усмихна така, както само една доволна от себе си и от живота жена може да се усмихва.

— В близките години възнамерявам да имам още няколко. В този момент на верандата се появи Марина. Косата й бе все още влажна след банята. Изглеждаше изтощена и Уорд бе доволен, че вече нямаше да е необходимо тя да стои по цяла нощ будна заради бебето.

— Малката е добре, нали? — попита Марина.

— Изабел вече ми каза, че тя ще се оправи.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен е — отвърна вместо него Изабел. — Не искам да те засегна, като ти кажа, че изглеждаш ужасно, но ако не си починеш, в скоро време няма да изглеждаш най-красивата жена в това ранчо.

В отговор Марина се изчерви.

— Никога не съм си мислила, че съм.

— И все още си — добави Изабел. — За мое най-голямо съжаление.

Иззад ъгъла на къщата се появи Танър, който тичаше с всички сили. Уорд очакваше Пит, Уил или Дрю да тичат след него, но момчето бе само.

— Мога ли днес да яздя с теб? — попита Танър, като се обърна към Уорд.

Уорд хвърли бърз поглед към Марина. Тя, изглежда, се колебаеше.

— Къде отиваш? — осведоми се Марина.

— Към края на долината — отвърна Уорд — Трябва да проверя как са телетата, които откарахме там. Джейк и останалите момчета са прекалено заети, но и те ще отидат в долината.

— Те вече тръгнаха — обяви Танър — Исках да тръгна с Уил и Пит, но Джейк не ми позволи.

Уорд почувства истинска жал към Марина. Всичко, което искаше да прави момчето, изглежда, го отдалечаваше нея, а това бе знак, че Танър расте. Уорд знаеше, че тя е първата, която би искала той да порасне здрав, силен и независим. Но след като бе жертвала толкова много заради него, сигурно й бе много трудно да вижда как той се отдалечава от нея.

— Няма да му позволявам да прескача проломи или да впуска в надбягване с останалите — предложи Уорд.

— Но така изобщо няма да е интересно — възпротиви се Танър.

— Искаш ли да останеш тук? — обърна се към него мъжът.

— Не.

— Тогава не създавай неприятности. — Уорд намигна на Танър и момчето моментално му се усмихна в отговор.

— Хайде, мамо, няма да създавам неприятности. Само ще яздя, обещавам.

— Добре — съгласи се неохотно Марина. — Но ако трябва да се преследва някое животно, остави Уорд да го направи. Той познава тези хълмове, а ти — не.

— Ето, подай ми бебето — каза Изабел и протегна ръце към Уорд.

Уорд се изправи, подаде й внимателно бебето и се обърна към Марина.

— Марина, престани да се тревожиш толкова за Танър. Можеш например да помислиш какво име да дадем на това бебе. А сега, ако не искаме Дрю да се върне и да започне да ни се подиграва, ние с Танър по-добре да изчезваме.

Марина му отвърна с уморена усмивка.

— Кога започнахте да бягате от малки момиченца?

— Откакто намерих Дрю. Само постои с нея толкова, колкото аз и ще видиш.

— Всички я обичат — поясни Изабел. — Но тя не винаги се държи мило с тях.

— Към мен се отнася най-зле от всички — каза Танър. Но в гласа на момчето се долавяше искрената му симпатия.